Забелязах, че Ричард Невил си води записки, и не се съмнявах, че красноречивото слово на професора ще бъде използвано в следващия роман на писателя. Плагиатството е най-искреният вид ласкателство.
Сара се появи на вратата с раницата си. Носеше черни дънки, тъмнозелена тениска и туристически обувки. И дамската си чанта, сигурно натъпкана с песо. Аз бях облечен аналогично, но със сини дънки, сива тениска и обувки. Раниците ни не направиха впечатление на никого, понеже някои от групата не се разделяха със своите денонощно.
Тя седна до мен и ми прошепна:
— Чувствам се така, все едно ще бягаме, за да се оженим тайно.
— Взе ли си банските?
И продължихме да слушаме научното обяснение на професор Нейлбъф за нещо, което бях проумял още преди да пристигна — Куба и Америка толкова отдавна се преебаваха взаимно, че вече сигурно и на двете страни им харесваше.
Професорът свърши лекцията си с думите:
— Ако и двете страни проявят добра воля и ако нито една от тях не предизвика или използва дипломатически скандал, бъдещето изглежда обещаващо.
Да го светна ли, че дипломатическият скандал седи пред него?
— Тъй като повече няма да се връщаме тук, сега трябва да оставим съобщение на Тад и Алисън, за да го получат утре сутрин — каза ми Сара, докато слизахме по широкото стълбище към фоайето.
— Няма да им оставим съобщение. Нека си мислят, че полицията може да ни е арестувала.
— Добре… но…
— Което може и да е вярно.
Тя не отговори.
Докато йейлските възпитаници се изнасяха от хотела, за да се натоварят на рейса, аз се отбих на рецепцията, извадих найлоновата торба от раницата си и я дадох на рецепциониста.
— Това е за сеньор Невил. Моля, пратете го довечера в стаята му. — Дадох му една петарка.
— Si, senor. — Кубинецът си записа и ме попита: — Вашето име?
— Той ще се сети от кого е.
Със Сара излязохме от хотела.
— Какво имаше вътре?
— Тениската ми с Хемингуей.
— Не е време за шеги.
— Полезно е за главата ми.
— Крайно време е да пораснеш.
— Жалко, че нямам експлодираща пура — щях да я оставя на Антонио. — Това ми напомни да я попитам: — Остави ли му бележка в стаята си?
— Оставих „Не безпокойте“ на вратата.
Представих си как Антонио пристига в полунощ, захилен и надървен. Сори, амиго. Върви на майната си.
Качихме се в рейса и видях, че зад волана е Лопе — очите и ушите на Антонио в негово отсъствие. Е, това можеше да е проблем, когато със Сара изчезнехме след вечеря. Обаче си имах нов съотборник, Тад, който щеше да ни прикрие. Или поне да ни осигури преднина.
Тад ни провери поименно и автобусът потегли.
След десет минути стигнахме в Стария град и спряхме пред ресторанта. „Мама Инес“ се намираше в колониална сграда на няколко преки от круизния терминал „Сиера Маестра“, където със Сара ни очакваха утре сутрин в седем. Само че ние имахме други планове — ако на Кале 37 всичко минеше добре.
В претъпканото заведение цареше сумрак и йейлската група се настани на няколко маси. Ние със Сара се паднахме с две млади двойки, които би трябвало да носят тениски с надпис „Невежи“. Поведохме общ разговор и с изненада установих, че тези завършили висше образование американци не са съвсем наясно, че Куба е полицейска държава. Та това го знаеха даже кубинските селяни! Джак, за чието образование изобщо не си струваше да говорим — освен получените житейски уроци, — също разбираше повече от четиримата двайсет и няколко годишни висшисти. Може пък да бяха специализирали „Социални изследвания на пола“. Изкушавах се да им кажа, че със Сара ще ни арестуват заради нашия екскурзовод, обаче щяха да си помислят, че се майтапя.
Смених темата и заговорих за спорт. Докато чакахме напитките си, Сара отбеляза, че след вечеря двамата с нея ще се разходим по Малекон и ще изпием бутилка вино на плажа — което обясняваше присъствието на раниците ни, ако някой се чудеше.
Предполагам, че щяха да ни помолят да ги вземем с нас, ако знаеха какво е Малекон.
Така или иначе, освен групата от Йейл, клиентелата на „Мама Инес“ се състоеше главно от европейци, както и от богати латиноамериканци. Единственият кубинец, който можеше да си позволи да посещава такова място, трябваше да е Фидел Кастро. Нещо по-важно, не забелязах никой да проявява какъвто и да е интерес към нас.
Вечерята си я биваше и нашите четирима сътрапезници като че ли поумняха от рома. Единият от тях даже заяви, че Куба била комунистическа държава. Като Русия.
Сара си погледна часовника и ми прошепна в ухото: