— Да вървим.
— Рано е за срещата в десет. — И прибавих: — Разговорът ми е интересен.
— Искам за последно да се разходя в Стария град.
— Добре.
Изправихме се, пожелахме на всички приятна вечер и си взехме раниците. Отидох при масата на Тад, където също седяха професор Нейлбъф, семейство Невил и Алисън. Наистина щяха да ми липсват. Поздравих професора за информативната лекция — която моите сътрапезници явно не бяха разбрали — и информирах Тад и Алисън:
— Със Сара ще се поразходим по Малекон, така че няма да дойдем с рейса.
Тад ме погледна тревожно.
— Внимавайте.
— Хавана е безопасен град — напомних му аз.
Той нямаше какво да ми отговори, но Алисън, която Тад явно беше осведомил, ни предупреди:
— Не стойте до много късно навън.
— Ще пием редовно вода — успокоих я аз и се обърнах към семейство Невил. — Довечера опитайте едно заведение във Ведадо, казва се „Роландо“. Много е автентично. Всички напитки са по четирийсет цента и няма и помен от Хемингуей.
Синди Невил ми се усмихна мило. Ричард изсумтя.
— Какво е предвидено за утре? — попитах Тад.
— Имаш програмата. Посещение на Музея за изобразително изкуство, а следобед на едно тютюнево стопанство.
Значи се измъквахме тъкмо навреме.
— Ще се видим утре сутрин. — Искрено се надявах Тад и Алисън да се свалят. Животът е кратък.
Излязохме от „Мама Инес“ и се разделихме с новите си другарчета, които, без да подозират, ни бяха дали поводи да се посмеем и бяха подсигурили легендата ни, че даже и известна безопасност в стадото.
Е, бях изслушал последната си лекция в Хавана, бях се срещнал за последен път с Антонио и бях изял последната си вечеря. Сега се отправяхме към Камагуей и Кайо, а после и към вкъщи. Където щяхме да стигнем по-богати и по-мъдри, надявах се.
Погледнахме паркирания наблизо рейс и тръгнахме в обратната посока, към Забранената зона.
40
Минахме по Кале Обиспо покрай дядовата Последна национална банка, след това и покрай дома на прадедите на Сара — най-вероятно за последен път в живота ни. Минахме и край „Флоридита“, където бяхме взели едно от многобройните си съдбовни — и сигурно глупави — решения, довели ни до този момент.
Нямах усещането, че ни следят, обаче двама полицаи с черни барети пред „Флоридита“ ни измериха с поглед и това ми напомни, че Сара привлича внимание и че аз нося пистолет, който може да ме прати зад решетките за десетина — двайсет годинки.
Сара също осъзна, че сме като златни рибки сред акули.
— Трябва да вземем такси.
— Да. — Забелязах на улицата един син шевролет „Импала“, модел около 1958–ма, и му махнах.
— Искам да ти покажа нещо, преди да напуснем Хавана — каза тя.
Всъщност не исках да видя нищо повече в този град, освен Кале 37 № 570, обаче имахме време.
— Добре.
Настанихме се на плюшената задна седалка на голямата стара „Импала“ и Сара размени няколко думи с младия шофьор, Пако, после ми преведе.
— Казах му, че искаме да разгледаме забележителностите. Ще му платим трийсет долара на час.
— Колко взима, за да избяга от полицията?
— Със или без престрелка?
Много смешно. Сара Ортега ми харесваше.
Тя инструктира Пако и излязохме от Стария град, продължихме по Авенида Салвадор Алиенде и се насочихме към Площада на революцията. Почвах да опознавам Хавана, а когато това се случи на някое преебано място, значи е време да си тръгвам. А и имаше толкова много улици, наименувани на революционни дати, че на човек му трябваше календар вместо карта на града.
Така или иначе, минахме край Площада на революцията и се насочихме на юг към летището.
— Къде отиваме?
— Ще видиш.
Продължихме в същата посока и след петнайсет минути навлязохме в квартал Десети октомври, поредната дата, която ще остане напълно неизвестна.
Пако изглеждаше не по-малко озадачен от мен за причината да дойдем в това безлично предградие, но Сара го упътваше по тъмните улици.
— Кале Ла Вибора — по някое време му каза тя и се обърна към мен. — Улицата на пепелянката.
Басирам се, че това го нямаше в програмата на йейлската екскурзия.
Стигнахме до дълга желязна ограда от дясната ни страна и зад нея видях комплекс от жълто — кафяви сгради, заобиколени от палми и морави. Приличаше на университетско градче.
Пако явно позна мястото и въпросително погледна Сара, която му каза:
— Girar a la derecha. — Шофьорът се подчини и зави надясно. — Detente — нареди тя, но тъй като Пако продължаваше, Сара повтори: — Detente!