Един от охраната ни извика нещо и направи заплашително движение с автомата си.
— Амин — тихо произнесе Сара. И после: — Майната му. — Извади джиесема от дамската си чанта и ме снима на фона на затвора „Вила Мариста“. — За спомен.
Охранителят не се зарадва особено.
Обърнахме се и тръгнахме към чакащото ни такси.
— Сега разбра ли защо дойдохме тук? — попита ме Сара.
— Да отдадем почит на мъртвите.
Тя не отговори и докато вървяхме, аз си спомних думите ѝ пред Катедрал де Сан Кристобал: „Костите трябва да се завърнат у дома…“ И след идването ми тук осъзнах, че Сара е имала предвид тези кости, а не костите на Христофор Колумб. Отново си спомних и разказа на Карлос за „Вила Мариста“, който тогава бях помислил просто за случайно отклонение. И думите на Сара в леглото: „Ще се зарадваш много на другата причина за идването ни“. И от всичко това заключих, че кубинските изгнанически организации, които се противопоставят на размразяването, се готвят да осигурят широко разпространение на тези непотвърдени истории за изтезаването и убийството на американски военнопленници в Куба и да настоят за връщането на тленните останки — и така да надъхат американската общественост и политици и да провалят водените дипломатически преговори.
— Разбра ли?
— Мисля, че да. Но…
— По-късно — още.
Винаги има още.
41
Сара каза на Пако да ни закара до „Боливуд“, индийски ресторант на Кале 35, който беше избрала заради мястото, не заради кухнята.
Стигнахме и аз дадох на шофьора сто ККВ, които беше заслужил, задето не ни заряза при „Вила Мариста“. А ако се окажеше доносник и ни издадеше на полицията, щяха да ни търсят в „Боливуд“. Избягването на полицията в една полицейска държава си е интелектуално предизвикателство. И малко перверзно забавление.
Пако потегли и аз си погледнах часовника. Имахме десет минути да стигнем до Кале 37 № 570. Ако това беше кубинско „Монополи“, току — що бяхме излезли от затвора и се надявах следващата карта, която изтеглим на Кале 37, да гласи: „Идете в Камагуей и вземете шейсет милиона долара“.
Известно време мълчаливо вървяхме по тъмните улици, после Сара каза:
— Предишния път, когато бях тук, пак отидох до „Вила Мариста“… Това е злото сърце на злото чудовище. Светът трябва да научи за него.
— Да. — Но дали на света — или поне на американската общественост и политиците — му дремеше достатъчно, за да се стигне до сериозен срив в дипломатическите преговори? Ако наистина разполагахме с имената на онези седемнайсет души, да, това щеше да е голяма новина. Е, както беше казала Сара, по-късно — още.
Стигнахме на Кале 37 и продължихме към № 570 в дъното на слабо осветената пряка. Извадих глока от банана и го пъхнах под тениската си.
Когато наближихме гаража, забелязах движение в сенките под мъждукащата улична лампа и скоро различих мъж, седнал на стол до стоманената врата. Продължихме със същата крачка и отнякъде чух да се носи музика — „Дос Гардениас“.
Спряхме на няколко метра от мъжа, който пушеше пура, пиеше „Буканеро“ и слушаше стар касетофон, оставен на тротоара. Изглеждаше унесен в музиката и Сара го поздрави:
— Buenas noches.
Той завъртя главата си към нас.
— Buenas noches.
Беше стар, беловлас и с набола бяла брада. Носеше потник, мокър от пот или бира. На стената беше подпрян бастун.
Кубинецът смукна от пурата си и ни попита на английски:
— Какво търсите?
— Керамика — отвърна Сара.
Той кимна.
— Дошли сте на правилното място.
Винаги е добре да чуеш такова нещо в чужд град, когато отиваш нощем на адрес, който непознат мъж ти е дал на гробището.
Старецът — явно часови — взе бастуна и три пъти удари по стоманената врата, после пак ни кимна.
— Влизайте. Очакват ви.
Високотехнологична сигурност. Тръгнах пръв и когато минавах край стареца, той ме чукна по корема с бастуна си.
— Това няма да ви трябва. — Имаше предвид пистолета, не чатала ми. Обаче аз си харесвах глока където си е и просто отворих ръждивата врата, която изскърца. Сара ме последва и чух стареца да ѝ казва: — Пуснете резето.
Тя пусна резето, докато аз се взирах в сумрака. Очите ми се приспособиха и видях, че това наистина е гараж или автосервиз. По пода бяха разхвърляни автомобилни части — гърнета, ауспуси, предни капаци и врати — и на работната маса имаше газови горелки. От тавана висеше на вериги двигател, което, кой знае защо, ми напомни за „Тексаското клане“. Ако не си носех глока, това място можеше да е страшничко.