— Костта е счупена — дочу се в тъмнината напрегнат глас. — Отнесете ме в санаториума и повикайте кола.
— Точно така — каза Диана. — Ей сега. Викторе, дай ми фенерчето и го вдигни.
Тя му светна. Човекът седеше на предишното си място, опрял гръб на едно дърво. Долната половина на лицето му беше закрита с черна превръзка. „Очилатко — помисли си Виктор. — Мокрец. Как ли е попаднал тук?“
— Вземай го де — каза нетърпеливо Диана. — На гърба си.
— Ей сега — отвърна той. Спомни си жълтите кръгове около очите и гърлото му се сви. — Ей сега… — Клекна до мокреца и се обърна с гръб към него. — Прегърнете ме през врата.
Мокрецът се оказа слаб и лек. Не мърдаше и като че ли дори не дишаше, не пъшкаше даже когато Виктор се подхлъзваше, но всеки път тялото му конвулсивно потръпваше. Пътеката беше доста по-стръмна, отколкото Виктор бе предполагал, така че когато стигнаха до оградата, доста се беше задъхал. Промушването на мокреца през пролуката в оградата беше трудна работа, но в края на краищата се справиха и с това.
— А сега къде да го нося? — попита Виктор, когато наближиха входа.
— Засега във фоайето — отвърна Диана.
— Няма нужда — с все същия напрегнат глас рече мокрецът. — Оставете ме тук.
— Тук вали — възрази Виктор.
— Стига сте дрънкали — каза мокрецът. — Ще остана тук. Виктор си премълча и се заизкачва по стъпалата.
— Остави го — каза Диана. Виктор спря.
— За какъв дявол, та тук вали — възпротиви се той.
— Не ставайте глупак — обади се мокрецът. — Оставете ме… тук…
Без да каже нито дума, вземайки по три стъпала наведнъж, Виктор стигна до вратата и влезе в фоайето.
— Кретен — рече тихо мокрецът и отпусна главата си върху рамото на Виктор.
— Тъпанар — каза Диана, догони Виктор и го хвана за ръкава. — Ще го убиеш, идиот! Веднага го изнеси и го сложи под дъжда! Веднага, чуваш ли? Е, какво чакаш?
— Всички сте се побъркали — рече Виктор сърдито и смутено.
Той се обърна, ритна вратата и излезе на стълбите. Дъждът сякаш само това и чакаше. До преди миг си бе ръмял лениво, а сега изведнъж се изля същински порой. Мокрецът запъшка тихо, вдигна глава и изведнъж дишането му се учести, сякаш някой го гонеше. Виктор все още се бавеше, оглеждайки се инстинктивно в търсене на някакъв навес.
— Сложете ме на земята — каза мокрецът.
— В локвата ли? — попита Виктор язвително и тъжно.
— Няма значение… Сложете ме долу.
Виктор го положи внимателно върху керамичните плочи на стълбището и мокрецът веднага разпери ръце и се протегна. Десният му крак беше неестествено извит, огромното му чело изглеждаше синкавобяло под светлината на силната лампа. Виктор седна на стъпалото до него. Искаше му се да влезе във фоайето, но това беше невъзможно — как да остави ранения човек под проливния дъжд, а самият той да се прибере на топло. „Колко пъти днес ме нарекоха глупак? — запита се той, докато изтриваше с длан лицето си. — Ох, май много. И това май не е далеч от истината, защото глупак, тъпанар, кретен и така нататък всъщност означават невежа, който упорства в своето невежество. Господи, ама на него наистина му е по-добре под дъжда! И очите си отвори, а и те сега не са толкова страшни… Мокрец. Да, изглежда, по-скоро е мокрец, отколкото очилатко. Как ли е попаднал на този капан? И откъде са се взели тук тези капани? Днес срещам втори мокрец, и двамата имат неприятности. Те имат неприятности и аз също имам неприятности заради тях …“
Диана говореше по телефона в фоайето. Виктор се заслуша.
— Кракът!… Да. Костта е раздробена… Добре… Хубаво… По-бързо, чакаме ви.
Виктор видя през остъклената врата как тя постави слушалката и се затича нагоре по стълбите. „Май че напоследък нещо около мокреците в града не е наред. Около тях се вдига някаква шумотевица. Нещо са започнали да пречат на всички, дори на директора на гимназията. Дори на Лола — спомни си той изведнъж. — Май и тя мърмореше нещо за тях…“ Погледна към мокреца. Той го наблюдаваше.
— Как се чувствате? — попита Виктор. Мокрецът мълчеше.
— Имате ли нужда от нещо? — запита го Виктор, повишавайки глас. — Глътка джин?
— Не викайте — каза мокрецът. — Чувам ви.
— Боли ли ви? — попита Виктор със съчувствие.
— А вие как мислите?
„Изключително неприятен човек — помисли си Виктор. — Всъщност, да е жив и здрав — срещнахме се, а после всеки по пътя си. Освен това го боли…“
— Нищо… — каза той гласно. — Потърпете още няколко минути. Ей сега ще дойдат за вас.
Мокрецът не отговори, смръщи чело и затвори очи. Заприлича на мъртвец — проснат и неподвижен под проливния дъжд. Диана изскочи на стълбите с лекарска чанта, седна до него и взе да прави нещо на счупения крак. Мокрецът запъшка тихо, но Диана не изрече успокоителните думи, които обикновено лекарите казват в такива случаи.