И разбира се, тутакси ми звънна Катка, и разбира се, загрижено, макар не без ехидност, се поинтересува: „Пак ли си разширявал съдовете си?“ И разбира се, пак ми се наложи да лъжа и да се оправдавам, още повече че пак нищо не бях предприел за уреждането на кожено палто в шивашкото ни ателие: оказа се, че тя има намерението да намине днес или утре вечерта, за да ми донесе поръчаните хранителни продукти. Това била цялата работа. Затворихме слушалките и аз от радост гаврътнах един пръст коняк и се посъвзех.
А времето зад прозореца беше станало чудесно. Нямаше помен от снощната фъртуна, сега надничаше слънцето, което не се беше показвало от Нова година, преспата с чудатата извивка на терасата ми весело искреше и, изглежда, беше стегнал студ, защото зад всяка кола на шосето се стелеше шлейф от бяла пара. Налягането се бе стабилизирало и не се очертаваше нищо, което да ми попречи да седна да работя над сценария.
Впрочем преди това три пъти се бях обаждал в ателието — и трите пъти напразно. Редно е да кажа, че тези обаждания имаха чисто ритуален характер: ако човек е сериозен в намеренията си да уреди кожено палто на дъщеря си, той отива лично в ателието, прави сума ти алегорични движения и изговаря сума ти алегорични фрази, постоянно излагайки се на риска да налети или на открита грубост, или на подличко увъртане.
После седнах пред пишещата машина и започнах направо от фразата, която бях измислил още вчера, но не бях употребил, а специално я бях запазил за днес, за разгрявка: „Не стреляха по тях, а по другарите им отляво…“ И отначало всичко ми потръгна бързо, бодро и весело, по суворовски, но още след час открих, че седя в отпусната поза и тъпо, за кой ли път, препрочитам последния абзац: „А Комисаря продължава да гледа горящия танк. Под очилата му текат сълзи, той не ги бърше, лицето му е неподвижно и спокойно.“
Вече усещах, че съм забоксувал, забоксувал съм за дълго, безпросветно. И работата не беше там, че не си представях как ще се развиват тепърва събитията: измислил бях всички събития за двайсет и пет страници напред. Не, нещата бяха много по-зле: изпитвах странно усещане, сякаш на мозъка ми му се повдига.
Да, виждах ясно пред себе си и лицето на Комисаря, и наполовина рухналия окоп, и горящия „тигър“. Но всичко това сякаш бе направено от папиемаше. От картон и боядисан шперплат. Като на сцената на западнал Дом на културата.
И за кой ли път си помислих с вяло задоволство, че трябва да се пише или за онова, което знаеш много добре, или за онова, което никой не знае. Мнозинството от нас се придържат към друго мнение — е, и какво? Права е дъщеря ми, като казва, че винаги трябва да оставаш в малцинство.
Ама, по дяволите, помислих си аз почти с отчаяние. Нали пие си имаме хора, на които това е дадено, отпуснато им е от съдбата в пълна мярка… Нашите Вергилиевци из катакомбите на незабравимия огнено-леден ад… Имаме си Симонов, нашия Константин Михайлович, когото нежно обичам, и Васил Биков, тъжния майстор, и несравнимия Богомолов, и повестта „Сашка“ на Вячеслав Кондратиев, и Гриша Бакла-нов, също любим за мен, и ранния Бондарев… Дори не мога да ги изброя… И няма нужда. Защо да ги изброявам, та аз трябва да плача, че никога няма да се наредя сред тях — не съм заслужил това с кръвта си, нито пък с калта в окопите и сега никога вече не ще го заслужа. Ето че излиза, че няма никаква разлика между мастития Феликс Сорокин и роденото през петдесет и четвърта хлапе, което изведнъж се е захванало да пише за битката на Курската дъга — забележете, да пише не за Байкало-Амурската магистрала, не за интригите и скандалите в родния си НИИ, а за онова, което е видял само на филм, сниман от Озеров. Такива ми ти работи, Феликс Александрович — ако си говорим откровено…
Не мога да понасям такива боксувания в работата, те направо ме съсипват. И реших, че няма да позволя да изпадна в униние. В края на краищата и без това имам много неща да върша, няма нужда да седя и да се вкисвам. На улица „Банная“ ме чакат.
Припряно, мачкайки страниците, пъхнах черновите на сценария в специално отредените му пластмасови корици и започнах да се обличам. „В движение трябва да живее мелничарят…“ — мърморех аз и се обувах с пъшкане. „Водата ни служи за пример!…“ — изпях с пълно гърло, докато внимателно намествах в папката бляскавата пиеса „Корягини“. Пропъждах страха. „В краен случай им връщам аванса!“ — високо казах аз, навличайки якето. Прекалено често бях започнал да боксувам, или казано без заобикалки — да получавам пристъпи на отвращение към работата, която ме храни.