— Не те пусна — констатира мъжът с ушанката.
— Дърт скапаняк — обясних му аз.
И тогава мъжът, без някой да го е молил, с голяма охота ми обясни, че сега никой не минава през портала, защото там не пускат никого, така че всички минават през дупката в оградата, на стотина крачки оттук, тъй като не им се заобикаля по Богородско шосе, да вървят с километри покрай оградата. А така минаваш през оградата, през територията и пак през оградата и си при магазина за алкохолни напитки.
Какво друго ми оставаше да направя? Благодарих на добрия човек и спазих точно указанията му. От дупката в оградата през покритата със сняг огромна територия водеше добре отъпкана пътека. Вдясно на пътеката се извисяваше грама-дата на сграда, чието строителство беше преустановено, а отляво — пететажен корпус от бели тухли с широки като на училище прозорци. Изглежда, точно това беше институтът. Към него от пътеката се разклоняваше още една пътечка, също добре отъпкана.
При входа на института (широка ниска площадка и широка остъклена врата под широка бетонна козирка) трима мъже, пак без палта и с шапки-ушанки с щръкнали нагоре уши, разпечатваха контейнер, нашарен с чуждоезични надписи. Подминах ги, изкачих се по стъпалата и влязох във фоайето.
Това беше обширно помещение, облято от светлината на живачни лампи, и вътре беше пълно с хора, които според мен не правеха нищо, а просто стояха на групички и пушеха. Взел си поука, аз не попитах никого за нищо и тръгнах право към гардеробната, където се съблякох, запазвайки мрачното си и угрижено изражение и правейки всичко възможно папката ми да се набива на очи.
После се сресах пред огледалото и се изкачих по стълбите на втория етаж. Защо именно на втория, нямах обяснение, пък и никой не ми го искаше. И тук подът беше покрит с плочки, и тук блестяха живачни лампи, и тук стояха групички пушещи люде. Докато се оглеждах, забелязах един младеж, застанал встрани от останалите. Той също имаше мрачно и угрижено изражение и аз си помислих, че точно той едва ли ще ме разпитва кой съм, защо съм тук и имам ли това право.
Не грешах. Той разсеяно, дори без да ме поглежда, обясни, че Мартинсон най-вероятно е в своя клозет, демек на третия етаж веднага след скелетите вдясно, а номерът на клозета е трийсет и седем.
Не открих никакви скелети на третия етаж, не знам какво имаше предвид красноречивият младеж, а клозет номер трийсет и седем се оказа голяма и много светла стая. С множество стъкларии и примигващи светлинки, с виещи се по екраните, както си му е редът, зеленикави криви и миризма на изкуствен живот и разумни машини, а насред стаята, с гръб към мен, седеше някакъв човек и говореше високо по телефона.
— Зарежи! — громолеше той. — Какъв закон? Притисни го по-яко! Хайде стига! Какво общо има Ломоносов-Лавоазие? Най-важното е да го притиснеш по-яко!
После хвърли слушалката, извърна се към мен и изрева.
— Вървете в местния комитет!
Казах, че търся Иван Давидович. Той почервеня като домат. Беше огромен, широкоплещест мъжага с як врат и раз-чорлена прошарена коса.
— В местния комитет, казах! — изрева той. — От три до пет! А тук няма да водим разговори, ясно ли е?
— Изпраща ме Костя Кудинов — казах аз. Той сякаш се сепна.
— Костя ли? Какво има?
Обясних. Докато му разказвах, той стана, заобиколи ме и затвори плътно вратата.
— А вие всъщност кой сте? — попита той. Лицето му изгуби цвета си и сега той беше по-скоро блед. Избягваше да ме гледа в очите.
— Негов съсед съм.
— Това го разбрах — рече припряно той. — Питам вие кой сте…
Представих му се.
— На мен това име не ми говори нищо — заяви той и заби поглед в междувеждието ми. Очите му бяха черни, близки едно до друго, същинска двуцевка.
Ядосах се. По дяволите! Пак ме карат да се оправдавам!
— Между другото, и на мен вашето име нищо не ми говори — казах аз. — Обаче се довлякох при вас през цяла Москва…
— Имате ли някакъв документ? — прекъсна ме той. — Поне нещо…
Нямах документи. По принцип не нося такива. Той се замисли.
— Добре, сам ще се заема с това. В коя болница е, казвате? Аз повторих.