— А, дребна работа. Нищо и половина. Документ ми трябва, Филип Филипович.
Филип Филипович направи недоволна гримаса.
— Хм! Д-дявол да го вземе! Документ! Действително… Хм… а дали няма някакъв такъв начин… — Гласът му звучеше несигурно и измъчено.
— Моля ви се — уверено му отговори човекът, — как тъй без документ? Тоя път да прощавате. Много добре ви е известно, че на човек без документи строго му се забранява да съществува. Първо домкомитетът…
— Какво общо има с това домкомитетът?
— Как тъй какво? Срещат ме, питат: „Ти, драги, кога ще се зарегистрираш?“
— Ох, божичко — унило възкликна Филип Филипович, — срещат, питат… Въобразявам си какво им отговаряте. Нали ви бях забранил да се шляете по стълбището?!
— Да не би да съм каторжник? — зачуди се човекът и съзнанието за собствената му правота пламна дори в рубина. — И от къде на къде ще разправяте, че съм се шляел? Думите ви са доста обидни. Ходя си като всички хора.
При това той тропна с лачените си крака по паркета.
Филип Филипович млъкна, очите му се отместиха настрана. „Все пак трябва да се сдържам“ — помисли си той. Отиде до бюфета и изпи на един дъх цяла чаша вода.
— Отлично — по-спокойно заговори той. — Работата не е в думите. Та какво казва този ваш прелестен домкомитет?
— Какво ще казва… И не сте прав да му викате „прелестен“. Той защищава интересите…
— Чии интереси, ако мога да запитам?
— То се знае чии — на трудовия елемент. Филип Филипович се опули.
— А как разбрахте, че сте труженик?
— Ами ясно е, че не съм непман.
— Както и да е. Та какво му е нужно в защита на вашите революционни интереси?
— То се знае — какво — да ме зарегистрират. Те казват: къде се е чуло и видяло нерегистриран човек да живее в Москва? Това — едно. А най-важното — отчетният картон. Не искам да ме броят за дезертьор. Освен туй профсъюзът, трудовата борса…
— Можете ли да ми обясните въз основа на какво ще ви регистрирам? На тази покривка за маса или на паспорта ми? Редно е все пак да се съобразявате с положението. Недейте забравя, че сте… ъъъ… тъй да се каже, неочаквано появило се същество, лабораторно… — Филип Филипович говореше вее по-несигурно.
Човекът победоносно мълчеше.
— Отлично. Вярно, в края на краищата редно е да бъдете регистриран и изобщо устроен според плановете на този ваш домкомитет, нали? Но вие нямате нито малко, нито фамилно име.
— Тоя път не познахте. Име като нищо мога да си избера. Обнародвам го във вестника — и край.
— И как ще благоволите да се именувате?
Човекът си оправи вратовръзката и отговори:
— Полиграф Полиграфович.
— Не се правете на глупак — мрачно му отвърна Филип Филипович, — сериозно ви говоря.
Хаплива усмивка разкриви устните на човека.
— Едно не мога да разбера — заговори той весело и смислено, — на майка да псувам не бива, да плюя не бива. А от вас все това чувам: „Глупак, та глупак.“ Май в Ресефесере само на професорите им е позволено да нагрубяват?
Филип Филипович усети, че кръвта му се качва в главата, и докато си наливаше вода, строши чашата. След като се напи от друга, той си рече: „Още малко, и ще вземе да ме поучава. И ще е съвсем прав. Бива ли толкова да не се владея?!“
Той се обърна, преувеличено учтиво пречупи кръст и произнесе с желязна твърдост:
— Из-винявайте, нервите ми са разстроени, вашето име ми се стори чудновато. Откъде ли, интересно, сте го изровили?
— Домкомитетът ми го препоръча. В календара го търсихме. „Кое ще си харесаш?“ — питат. И аз си го избрах.
— В никой календар не може да има нищо подобно.
— Чудя ви се — захили се човекът. — Как да не може, когато в манипулационната ви виси същият.
Без да става, Филип Филипович се пресегна към бутона на тапетите й в отговор на позвъняването дойде Зина.
— Календара от манипулационната.
Заточи се пауза. Когато Зина се върна с календара, Филип Филипович попита:
— Къде е?
— На четвърти март се празнува.
— Покажете ми го. Хм… По дяволите… хвърлете го в печката, Зина, още сега.
Зина, уплашено опулила очи, излезе с календара, а човекът заклати глава укоряващо.
— Фамилното ви име мога ли да науча?
— За фамилно съм съгласен да приема наследственото.
— Как наследствено? По-точно?
— Бубев.
В кабинета пред бюрото стоеше председателят на домкомитет Швондер с кожена куртка. Доктор Борментал седеше на едно кресло. При това по зачервените от студа бузи на доктора (той току-що беше се прибрал) се бе изписало същото смутено изражение, както и по лицето на седналия до него Филип Филипович.
— Та какво да напиша? — нетърпеливо попита той.