— Онзи ден — потвърди Борментал.
— Всичко това ще ви излезе през носа… — крещеше Филип Филипович. — Между другото защо сте изтрили мехлема от него? Запомнете, че трябва да мълчите и да слушате какво ви се казва. Да се учите и да се стараете да станете що-годе приемлив член на социалното общество. Между другото кой негодник ви е снабдил с това книжле?
— За вас всички са негодници — уплашено му отговори Бубев, зашеметен от нападението и отляво, и отдясно.
— Досещам се — възкликна Филип Филипович, зачервявайки се злобно.
— Добре де, Швондер ми го даде. Той не е негодник… Да съм се развивал.
— Виждам как се развивате след Кауцки — пискливо извика Филип Филипович и прежълтя. След това яростно натисна бутона на стената. — Днешната случка най-добре илюстрира това. Зина!
— Зина! — ревна уплашеният Бубев.
Зина дотича бледа.
— Зина, там, в приемната… В приемната ли е?
— В приемната — покорно отговори Бубев, — зелено като гущер…
— Има едно зелено книжле…
— Ама защо ще го горите?! — отчаяно възкликна Бубев. — Държавно е, от библиотеката.
— Кореспонденция се казва… На… как му беше името… Енгелс с оня дявол… В печката!
Зина изхвръкна.
— Честна дума, иде ми да обеся тоя Швондер на първия клон — яростно възкликна Филип Филипович, впивайки зъби в крилцето на пуйката. — Загнездил се е в сградата един изумителен мръсник, същински цирей. И не стига, че пише разни глупави пасквили по вестниците…
Бубев взе да гледа професора злобно и иронично. Филип Филипович на свой ред го погледна накриво и млъкна.
„Ох, май на зле отиват работите в апартамента“ — изведнъж пророчески си помисли Борментал.
Зина внесе на кръгло блюдо рижав от едната страна и зачервен от другата кейк и кафеник.
— Няма да го ям — побърза да каже заканително и враждебно Бубев.
— Никой изобщо не ви кани, дръжте се прилично. Заповядайте, докторе.
Обедът привърши в мълчание.
Бубев извади от джоба си смачкана цигара и запафка.
След като си изпи кафето, Филип Филипович си погледна часовника, натисна бутона на музикалния механизъм и той нежно изсвири осем и четвърт. Филип Филипович се отпусна по стар навик на готическата облегалка и посегна да вземе вестника от масичката.
— Докторе, моля ви, идете с него на цирк. Само, за бога, погледнете в програмата дали няма котараци.
— Чудя се как пускат такива гадове в цирка — мрачно отбеляза Бубев, клатейки глава.
— Всякакви пускат — двусмислено Му отговори Филип Филипович. — Какви представления има?
— У Соломонски — зачете Борментал — някакви си четирима… Юсемс и човекът на мъртвата точка.
— Какви ли ще са тия Юсемс? — подозрително се осведоми Филип Филипович.
— Един господ знае. За пръв път срещам тази дума.
— Тогава по-добре вижте у Никитини. Необходимо е да сме наясно.
— У Никитини… У Никитини… Хм… слонове и границата на човешката сръчност.
— Тъъй. Какво ще речете за слоновете, драги Бубев? — недоверчиво попита Филип Филипович.
Бубев се засегна:
— Да не би да не разбирам?! Котаракът е друга работа. Слоновете са полезни животни — отговори му Бубев.
— Отлично. Щом са полезни, идете и ги погледайте. Да слушате Иван Арнолдович. И недейте се впуска в никакви разговори там в бюфета. Иван Арнолдович, най-покорно ви моля да не предлагате бира на Бубев.
След десетина минути Иван Арнолдович и Бубев, издокаран с каскет с патешки нос и с балтон с вдигната яка, тръгнаха за цирка. В апартамента настана тишина: Филип Филипович отиде в кабинета си. Запали лампата с тежък зелен абажур, благодарение на което грамадният кабинет потъна в спокойствие, и закрачи насам-натам. Крайчецът на пурата му дълго святка с бледозелен огън.
Професорът беше бръкнал в джобовете на панталона си и тежък размисъл терзаеше ученото му оплешивяло чело. Той примляскваше, тананикаше си през зъби „Нилски брегове свещени“ и си мърмореше нещо. Най-сетне остави пурата в пепелника, отиде до стъкления шкаф и освети целия кабинет с трите силни крушки на тавана. От шкафа, от третата стъклена полица, Филип Филипович извади тесен буркан и взе да го разглежда намръщен, вдигайки буркана към светлината. В прозрачната и тежка течност плаваше, без да пада на дъното, малкото бледо топченце, извадено от недрата на Бубевия мозък. Като вдигаше рамене, кривеше устни и хъмкаше, Филип Филипович го поглъщаше с очи, сякаш искаше да открие в бялото непотъващо топченце причината за удивителните събития, които обърнаха нагоре с краката живота в пречистенския апартамент.