— Кои бяха тия? — запъти се със стиснати юмруци Филип Филипович към Бубев.
Той се олюляваше, подпираше се на шубите и мънкаше, че лицата не му били известни, но че те не били някакви си кучи синове, а добри момчета.
— Най-изумителното е, че и двамата бяха пияни… Кога са сколасали?! — чудеше се Филип Филипович, гледайки онова място в стойката, където навремето се намираше юбилейният подарък.
— Специалисти — поясни Фьодор, оттегляйки се да спи с една рубла в джоба.
За двете десетачки Бубев категорично се запъна и при това измънка не много ясно, че не живеел само той в апартамента.
— Аха, може доктор Борментал да е гепил десетачките, така ли? — осведоми се Филип Филипович с тих, но страшен по нюанса си глас.
Бубев се олюля, отвори абсолютно помътнелите си очи и изказа предположението:
— Може пък Зинка да ги е взела…
— Каквоо? — развика се Зина, която се беше показала на вратата като привидение, закривайки на гърдите си разкопчаната блузка с длан. — Ти чуваш ли се бе?!…
Вратът на Филип Филипович почервеня.
— Спокойно, Зинуша — каза той, прострял ръка към нея, — не се тревожи, ще оправим тая работа.
Зина незабавно се разциври, разсополиви се и дланта заподскача на ключицата й.
— Зина, как не ви е срам?! Никой не си е помислил такова нещо! Пу, отвратителна история — смутено заговори Борментал.
— Зина, голяма глупачка си, боже, прости ми — започна Филип Филипович.
Но изведнъж Зининият плач секна от само себе си и всички млъкнаха. На Бубев му бе прилошало. След като си блъсна главата в стената, той издаде звук, който не беше нито „и“, нито „е“, а нещо като „йеее!“. Лицето му пребледня и челюстта му се замърда трескаво.
— Дайте на тоя негодник кофата от манипулационната!
И всички се разтичаха, започнаха да се грижат за заболелия Бубев. Когато го поведоха да спи, той, олюлявайки се в ръцете на Борментал, запсува много нежно и мелодично, изговаряйки думите с голяма мъка.
Цялата тази история стана към един през нощта, а сега беше някъде около три след полунощ, но двамата в кабинета бодърствуваха, възбудени от коняка с лимон. Те толкова бяха окадили кабинета, че димът се движеше на гъсти бавни плоскости, без дори да се полюшва.
Доктор Борментал блед, с много решителни очи, вдигна лулата си с тънка като на водно конче талия.
— Филип Филипович — прочувствено възкликна той, — никога няма да забравя как аз, полугладният студент, дойдох при вас и вие ме приютихте в катедрата. Повярвайте ми, Филип Филипович, за мен вие сте значително повече от професор, от учител… Безграничното ми уважение към вас… Позволете да ви целуна, скъпи Филип Филипович.
— Да, драги — смутено изрече Филип Филипович и се изправи насреща му.
Борментал го прегърна и целуна по пухкавите мустаци.
— Ей богу, Филип Филипович…
— Толкова ме трогнахте, толкова ме трогнахте… Благодаря ви — каза Филип Филипович. — Миличък, аз понякога ви крещя по време на операция, имайте добрината да ми простите моята старческа избухливост. Всъщност аз съм толкова самотен… „От Севиля до Гренада…“
— Не ви ли е срам, Филип Филипович?… — искрено възкликна пламенният Борментал. — Ако не искате да ме засегнете, никога недейте ми говори по този начин.
— Благодаря ви, благодаря ви… „Нилски брегове свещени…“ И аз ви обикнах, защото сте способен лекар.
— Филип Филипович, казвам ви — страстно възкликна Борментал, скочи от мястото си, затвори още по-добре вратата към коридора и когато се върна, продължи шепнешката: — Това е единственият изход. Не смея, разбира се, да ви давам съвети, но я се погледнете, Филип Филипович, вие сте направо съсипан, в това си състояние повече не можете да работите!