— Абсолютно е невъзможно — потвърди Филип Филипович.
— Видяхте ли, това е немислимо — шепнеше Борментал. — Предния път казахте, че ви било страх за мен, и да знаете, драги професоре, как ме трогнахте. Не съм малко момченце и си давам сметка каква беля може да стане, но според дълбокото ми убеждение друг изход няма.
Филип Филипович стана, заразмахва ръце й възкликна:
— Не ме изкушавайте, изобщо недейте ми говори за това — професорът закрачи из стаята, разклащайки димните вълни, — не ща да ви слушам. Разбирате ли какво ще стане, ако ни пипнат? За нас двамата „вземайки под внимание произхода“ не важи. Няма да се отървем независимо от предишните ни присъди. Защото не ви е подходящ произходът, драги.
— Къде ти! Баща ми беше съдебен следовател във Вилно — тъжно каза Борментал, допивайки коняка си.
— Видяхте ли? На топа му викат лоша наследственост. По-отвратителна не мога да си представя. Впрочем греша, моята е още по-лоша. Баща ми беше катедрален протойерей. Мерси. „От Севиля до Гренада, щом отиде си денят…“ Ама че работа, дявол да го вземе.
— Филип Филипович, вие сте величина от световно значение и заради някакъв си, извинявайте за израза, кучи син… Смеят ли да ви бутнат с пръст?! Дума да не става!
— Тъкмо затова няма да го сторя — замислено му възрази Филип Филипович, спирайки се и поглеждайки към стъкления шкаф.
— Ама защо?
— Защото вие пък не сте величина от световно значение.
— Дребна риба съм аз…
— Видяхте ли?!… А да изоставя колегата си в случай на катастрофа и да се отърва покрай световното си значение, това, прощавайте… Аз съм възпитаник на Московския университет, а не Бубев.
Филип Филипович горделиво се изпъчи и заприлича на древен френски крал.
— Ох, Филип Филипович… — горестно възкликна Борментал. — И какво излиза? Ще чакате, докато сполучим да направим от този хулиган човек ли?
Филип Филипович го спря с жест, наля си коняк, отпи от него, осмука резенче лимон и заговори:
— Иван Арнолдович, как мислите, разбирам ли аз от анатомията и физиологията, е, да речем, на човешкия мозъчен апарат? Какво ви е мнението?
— Иска ли питане, Филип Филипович? — много развълнуван му отвърна Борментал и разпери ръце.
— Добре, добре. Без фалшива скромност. И аз смятам, че в тази насока не съм последният човек в Москва.
— А аз смятам, че сте първият не само в Москва, но и в Лондон, и в Оксфорд! — яростно го прекъсна Борментал.
— Добре, нека приемем, че е така. Та, драги ми бъдещ професор Борментал, това никой не ще сполучи да го постигне. Край. Излишно е да ви обяснявам. И ако ви питат защо, позовавайте се на мен, казвайте, че Преображенски е рекъл: „FInita.“ Клим! — изведнъж тържествено възкликна Филип Филипович и шкафът му отвърна със звън. — Клим — повтори той. — Вижте какво, Борментал, вие сте първият ученик от моята школа и освен това сте ми приятел, както се убедих днес. Та на вас като на приятел ви съобщавам под секрет — разбира се, знам, че не ще започнете да ми се присмивате, — така и така, дъртото магаре Преображенски се изложи с тази операция като третокурсник. Вярно, откритието излезе ясно ви е какво — Филип Филипович горестно посочи и с двете си ръце завесата на прозореца, очевидно намеквайки за Москва, — но имайте предвид, Иван Арнолдович, че единственият резултат от това откритие ще бъде туй, че този Бубев ще се качи на всички ни ей тук. — Преображенски се потупа по охранения, склонен към паралич врат. — Бъдете спокоен. Ако имаше кой да ми смъкне гащите и да ме напердаши хубавичко — с наслада продължи Филип Филипович, — кълна се, щях да му платя четиридесет-петдесет рубли! „От Севиля до Гренада…“ Дявол да ме вземе… Пет години се блъсках, изчовърквах придатъци от мозъците… Знаете колко труд съм хвърлил, да се смае човек! И сега се питам: „За какво?“ За да превърна един прекрасен ден такова мило кученце в такъв изрод, че косата ми настръхва!
— Направо не е за вярване.
— Напълно съм съгласен с вас. Ето какво излиза, докторе, когато изследователят, вместо да върви пипнешком и успоредно с природата, форсира въпроса и повдига завесата:
„На, вземи си твоя Бубев и му се радвай.“
— Филип Филипович, ами ако разполагахте с мозъка на Спиноза?
— Да! — изръмжа Филип Филипович. — Да! Стига горкото куче да не умре под ножа, а видяхте какво представляваше операцията. С една дума, аз, Филип Преображенски, през живота си не бях правил нищо по-трудно. Вярно, може да се присади хипофизата на Спиноза или на някой друг такъв хубавец и да се направи от едно куче нещо високостоящо. Но за какъв дявол, пита се? Обяснете ми, ако обичате, за какво ни е изкуствено да фабрикуваме Спинози, след като всяка селянка може да го роди, когато си поиска? Не е ли родила в Холмогори мадам Ломоносова прочутото си чедо? Докторе, човечеството само се грижи за това и по еволюционен път всяка година настойчиво, отделяйки ги от безброй всякакви нищожества, създава с десетки бележитите гении, които красят земното кълбо. Сега ясно ли ви е, докторе, защо опровергавам вашия извод от епикризата на Бубев? Моето откритие, да го вземат дяволите, от което вие сте във възторг, не струва пукната пара… Да, да, не спорете с мен, Иван Арнолдович, вече съм разбрал това. А аз никога не говоря празни приказки, както отлично знаете. Теоретично това е интересно. Съгласен съм. Физиолозите ще бъдат във възторг. Москва полудя… А практически какво? Кого виждаме сега пред себе си? — Преображенски посочи към манипулационната, където спеше като заклан Бубев.