Запращяха измитаните стъкла и един женски глас подхвърли кокетно:
— Краковски! Божичко, трябвало е да му купите обрезки за двайсет копейки в някоя месарница. Краковския по-добре аз да го изям.
— Само се опитай! Щяла да го изяде! Това е отрова за човешкия стомах. Голямо момиче, а като бебе си пъха в устата какви ли не гадости. Да не си посмяла! Предупреждавам те: нито аз, нито доктор Борментал няма да те погледнем, когато почнеш да се превиваш от стомах. „Всеки, който се опита с друга тебе да сравни…“
В това време из целия апартамент се посипаха меки ситни звънчета, а откъм антрето се зачуха гласове. Звънеше телефонът. Зина изчезна.
Филип Филипович хвърли угарката си в кофата, закопча си престилката, засука пред огледалцето на стената пухкавите си мустаци и подсвирна на кучето:
— Фиу, фиу! Няма страшно, няма страшно. Отиваме да приемаме пациенти.
Кучето се надигна на несигурните си крака, олюля се и затрепери, но бързо се съвзе и тръгна подир развяващия се пеш на Филип Филипович. То отново прекоси тесния коридор, но сега видя, че той е ярко осветен отгоре с крушка. А когато се отвори лакираната врата, влезе с Филип Филипович в кабинета и той зашемети кучето с подредбата си. Преди всичко целият пламтеше от светлина: грееше под гипсовия таван, грееше на бюрото, грееше на стената, в стъклата на шкафовете. Светлината заливаше безброй предмети, от които най-занимателен се оказа гигантският бухал, кацнал на стената на един клон.
— Легни! — заповяда му Филип Филипович.
Отсрещната резбована врата се отвори, влезе оня, ръфнатият, който сега, на ярката светлина, се оказа много красив, млад, с остра брадичка, подаде един лист и рече:
— Предишният…
Веднага след това изчезна, а Филип Филипович отметна пешовете на престилката си, седна на грамадното бюро и веднага стана необикновено важен и представителен.
„Не, това не е лечебница, някъде другаде съм попаднал — объркано си помисли кучето и се отпусна върху килимената шарка до тежкото кожено канапе, — а на тоя бухал ще му видя сметката…“
Вратата се отвори меко и влезе някакъв човек, които дотам смая кучето, че то излая, но много плахо.
— Млък! Ба-ба, човек не може да ви познае, драги.
Влезлият се поклони на Филип Филипович много почтително и смутено.
— Хи-хи! Вие сте магьосник и чародеец, професоре — сконфузено изрече той.
— Събуйте си панталона, драги! — изкомандува Филип Филипович и стана.
„Господи Исусе Христе — помисли си кучето, — ама че е хубавец!“
По главата на „хубавеца“ растеше абсолютно зелена коса, а на тила му тя биеше малко на рижав тютюнев цвят, по лицето му бяха плъзнали бръчки, но тенът му беше розов като на бебе, левият му крак не се сгъваше, налагаше му се да го тътри по килима, за сметка на това десният подскачаше като на дървен панаирджийски палячо. На ревера на великолепното му сако като око стърчеше скъпоценен камък.
От интерес на кучето чак престана да му се гади.
— Тяу, тяу! — тихичко изджафка кучето.
— Млък! Как сте със съня, драги?
— Хе-хе! Сами ли сме, професоре? Това е неописуемо — притеснено започна посетителят. — Парол д’оньор: от двайсет и пет години насам нищо подобно. — Субектът се хвана за копчето на панталона. — Ще ми повярвате ли, професоре, всяка нощ ми се присънват голи момичета на стада. Напълно съм очарован. Вие сте магьосник.
— Хм — угрижено изхъмка Филип Филипович, заглеждайки се в зениците на госта.
Той най-сетне се оправи с копчетата и събу раирания си панталон. Под него се оказаха невиждани наполеонки. Те бяха кремави на цвят с извезани по тях черни котки и миришеха на парфюм.
Кучето не издържа котките и излая така, че субектът подскочи.
— Ау!
— Ще те напердаша! Не бойте се, то не хапе.
„Аз ли не хапя?!“ — учуди се кучето.
От джоба на панталона си влезлият изтърва малко пликче, на което беше изобразена красавица с дълга коса. Субектът се втурна, вдигна го и целият се изчерви.
— Обаче внимавайте — предупреждаващо и мрачно каза Филип Филипович, заканвайки се с пръст, — все пак гледайте да не злоупотребявате!
— Аз не зло… — смутено замънка субектът и продължи да се съблича — аз, драги професоре, само във вид на експеримент.