В понеделник докладът се получи в Лондон и писмото до банкера тръгна по пощата. Докладът бе изпратен в отдел „Задгранични договори“ за сведение на Уилоуби и Брайънт. Последният получи нареждане да замине на другия ден, за да предаде доклада на министъра на природните ресурси в Кларънс. Приложено беше писмо от компанията, в което се изразяваше съответното съжаление.
Във вторник вечерта Ричард Брайънт се озова в първия терминал на лондонското летище „Хийтроу“. Той чакаше полета на „Бритиш Еъруейз“ до Париж. Оттам щеше да си извади нужната виза и да продължи със самолет на „Ер Африк“. На около триста метра по-нататък, в трети терминал, Джек Мълруни бързаше да се провре през паспортния контрол, за да хване нощния „Джъмбо“ на „Бритиш Оувърсийз“ до Найроби. Не се чувстваше нещастен. Беше му писнало от Лондон. Очакваха го Кения, слънцето, джунглата и рисковани срещи с лъвовете.
В края на седмицата само двама души пазеха в главите си информацията за истинското съдържание в недрата на Кристалната планина. Единият беше дал обет пред жена си да остане безмълвен завинаги, а другият обмисляше следващия си ход.
4.
Саймън Ендийн влезе в кабинета на сър Джеймс Мансън с една обемиста папка, която съдържаше доклад от сто страници за Зангаро, фотодосие и няколко карти. Каза на шефа си какво е донесъл. Мансън кимна одобрително.
— Докато подготвяше тези материали, някой разбра ли кой си и за кого работиш? — попита той.
— Не, сър Джеймс. Използвах псевдоним и никой не се усъмни в него.
— А възможно ли е някой в Зангаро да е разбрал, че се събират данни за страната им?
— Не. Служих си само със съществуващите архиви, макар че те са доста оскъдни. Черпих данни от някои университетски библиотеки у нас и в Европа, от стандартните справочници, а също и от единствения туристически справочник, публикуван в самата република. Само че той е останал от колониално време и е с петгодишна давност. Във всички случаи казвах, че събирам информация за моята дисертация върху цялостната колониална и постколониална ситуация в Африка. Изключени са каквито и да е било възражения.
— Много добре — каза Мансън. — После ще прочета доклада. Сега ми дай основните факти.
Преди да отговори, Ендийн извади една от картите и я разгърна върху бюрото. Тя изобразяваше част от африканското крайбрежие. Отбелязан беше участъкът на Зангаро.
— Както виждате, сър Джеймс, територията се врязва ето тук в тази част на брега. На север и на изток граничи с тази република, а късата южна граница е с тази тук. Четвъртата граница, разбира се, е морето. Има формата на кибритена кутийка. Късата страна е по протежение на бреговата ивица, а дългите влизат навътре. Границите са били съвсем условно очертани още по времето на колониалните борби за разпределянето на Африка и не са нищо повече от линия върху географската карта. Границата по суша не се охранява, но поради почти пълната липса на пътища тя може да се пресече само на едно място — тук, на пътя, който продължава на север в съседната държава. Цялото движение по суша преминава оттам.
Сър Джеймс Мансън разгледа територията и изсумтя.
— Какво е положението на източната и на южната граница?
— Няма пътища, сър. Няма никакъв достъп, освен ако не решите да цепите направо през джунглата, а тя в по-голямата си част е непроходима. Така, площта е 7000 квадратни мили — 70 мили по брега и 100 мили навътре в сушата. Столицата Кларънс, наречена на името на капитана, който пръв преди двеста години спрял на това място за прясна вода, се намира ето тук — на средата на бреговата линия, по на трийсет и пет мили от северната и южната граница. Зад нея се простира тясна равнинна ивица, която е единствената обработваема земя, като се изключат полянките на диваците в джунглата. Зад равнината тече река Зангаро, после е подножието на Кристалната планина, самата планинска верига, а отвъд нея следват мили наред джунгла чак до източната граница.
— Съществуват ли други транспортни връзки? — попита Мансън.
— На практика няма никакви пътища — каза Ендийн. — Река Зангаро тръгва от северната граница и тече съвсем близо до морския бряг, пресичайки почти цялата територия на републиката. Влива се в морето малко преди южната граница. На устието са разхвърляни няколко кейчета и бараки, които оформят малко пристанище за износ на дървесина. Но истински кейове няма, а и дърводобивът на практика е бил прекратен след обявяването на независимостта. Река Зангаро тече почти успоредно на брега, като леко се приближава към него, и всъщност разделя страната на две. Тази равнина, разположена откъм морето, завършва с блатиста мангрова гора, което прави крайбрежната ивица недостъпна за големи и малки кораби. Другата част е вътрешността отвъд. На изток от реката е планината, а отвъд нея — вътрешността. По реката могат да плават баржи, но никой не проявява интерес към това. Северната съседка има модерна столица с дълбоководно пристанище. Самата река Зангаро завършва с плитко затлачено устие.