През петте години след обявяването на Независимостта Кимба прочистил или прогонил (последните имали късмет) всички потенциални опозиционери. В резултат на това в страната не останали лекари, инженери и други квалифицирани кадри. Те поначало били малко, а и Кимба виждал във всички образовани люде възможни опоненти. През годините той развил параноичен страх от покушение и въобще не излизал от страната. Рядко напускал и двореца, а когато го правел, охраната била внушителна. Огнестрелните оръжия от всички известни разновидности били описани и иззети. Включително и ловните пушки, което допринасяло за липсата на храна с протеиново съдържание. Вносът на патрони и барут бил преустановен. Така че ловците от вътрешността, които идвали в столицата да си купят барут, се връщали с празни ръце и накрая окачили на стената ненужните пушки. Забранено било дори носенето на мачете в чертите на града. Носенето на каквото и да било оръжие се наказвало със смърт.
Сър Джеймс Мансън внимателно прочете дългия доклад, разгледа снимките на столицата, на двореца, на Кимба, задълбочено проучи картите и отново повика Саймън Ендийн. Любопитството на последния по повод на този интерес от страна на неговия шеф към една забутана държава се разгаряше и той попита Мартин Торп в съседния кабинет на десетия етаж за какво става дума. Торп само се ухили и се потупа с пръст по носа.
Торп също не беше съвсем сигурен, но мислеше, че се досеща. И двамата бяха наясно, че не бива да задават въпроси, когато работодателят им си има някаква идея в главата и иска информация.
Докато Ендийн докладваше на Мансън, последният бе заел любимата си позиция до прозорците на високия си кабинет, откъдето наблюдаваше улицата с нейните забързани по делата си пигмеи.
— Има още две неща, които искам да знам, Саймън — каза сър Джеймс без въведения и се върна при бюрото, на което лежеше докладът. — Твърдиш, че преди около шест седмици в столицата е имало сблъсъци. Един друг човек, който е бил там, ми разказа същото. Той спомена, че бил тръгнал слух за опит за покушение върху Кимба. Каква е истината?
Ендийн си отдъхна. И той беше научил тази история, от своите източници, но му се стори твърде дребна, за да я включва в доклада.
— Всеки път, когато президентът сънува лош сън, следват арести и слухове за заговори срещу него. Обикновено това означава, че търси основания да задържи и да екзекутира някого. При този случай в края на януари ставало дума за командващия армията полковник Боби. Подшушнаха ми, че в основата на търканията между двамата стояла една сделка, осъществена от Боби. Кимба не получил достатъчно голям процент от печалбата. В столицата пристигнал кораб с лекарства за болницата на ООН. Армията ги задържала на пристанището и задигнала половината. Под ръководството на Боби откраднатият дял бил продаден на черния пазар. Тази търговска операция трябвало да мине през Кимба. Когато подавал своя протест и оставката си, шефът на болницата споменал пред Кимба истинската стойност на липсващите медикаменти. Цифрата се оказала далеч по-висока от тази, която Боби бил съобщил. Президентът побеснял и изпратил няколко души от собствената си охрана да доведат Боби. Те претърсили града и задържали всеки, който им се бил изпречил на пътя.
— Какво станало с Боби? — попита Мансън.
— Избягал. Измъкнал се към границата с един джип и преминал пеш през джунглата покрай граничния пропускателен пункт.
— От кое племе е?
— Колкото и да е странно, той има смесена кръв. Вероятно е заченат при някои от набезите на племето винду срещу село на каджите. Това е станало преди четиридесет години.
— От новата армия ли е, или е служил в старата?