Петимата, отегчени до смърт от продължителния престой в затворено пространство, извикаха от радост.
Полетът до Париж продължи десет часа с прекъсвания в Дуала и Ница. Малко преди десет на другия ден се озоваха на летище „Льо Бурже“ сред свирепия студ на февруарското утро. В кафенето на летището си взеха сбогом. Дюпре реши да вземе директен автобус до „Орли“ и да си купи еднопосочен билет за следващия полет на Южноафриканските авиолинии до Йоханесбург и Кейптаун. Семлер се нави да тръгне с него и да се върне поне за малко в Мюнхен. Вламенк каза, че ще се отправи към „Гар дьо Нор“ и ще вземе първия експрес за Брюксел, където ще направи връзка за Остенд. Лангароти щеше да отиде на Лионската гара, за да хване влака за Марсилия.
— Трябва да поддържаме връзка — казаха те и погледнаха към Шанън.
Той беше техният командир, на него се надяваха да открие работа, нов договор, нова война. Освен това, ако някой от тях чуеше за нещо, което би ангажирало цялата група, най-добре би било да се обърне към един човек и този човек очевидно беше Шанън.
— Аз ще остана в Париж за известно време — каза Шанън. — Тук шансът междувременно да се отвори някаква работа е по-голям, отколкото в Лондон.
И така те си размениха адреси до поискване или адреси на заведения, в които барманът би предал някакво съобщение или би запазил писмо, докато получателят се отбие. После се разделиха и всеки тръгна по пътя си.
Охраната на техния полет от Африка е била доста нагъсто разположена по летището, защото не ги очакваше нито един човек от пресата. Но едно лице беше чуло за тяхното пристигане и пресрещна Шанън, когато, след като другите си заминаха, командирът на групата излезе от сградата на терминала.
— Шанън!
Гласът произнесе името с френско ударение, а тонът не беше благосклонен. Шанън се обърна и очите му леко се присвиха, когато видя фигурата, изправена на десетина метра пред него. Човекът беше мускулест, с провиснали мустаци. Тежко палто го пазеше от зимния студ. Той направи няколко крачки напред, докато двамата застанаха един срещу друг на половин метър разстояние. Ако се съдеше по погледите им, между тях едва ли съществуваше особена симпатия.
— Ру — каза Шанън.
— Върна се значи.
— Да, върнахме се.
Французинът се изхили.
— И загубихте.
— Нямахме друг избор — каза Шанън.
— Един малък съвет, приятелю — бързо изстреля Ру. — Върни се в собствената си страна. Не оставай тук. Няма да е много разумно. Този град е мой. Ако може да се докопа някакъв договор, аз пръв ще науча за него и ще го подпиша. Аз ще подбера и хората, които ще участват.
Вместо отговор Шанън тръгна към първото такси, което чакаше до тротоара, и се приведе, за да влезе на задната седалка.
Ру го последва до колата, позеленял от яд.
— Чуй ме добре, Шанън. Предупреждавам те…
Ирландецът отново се обърна с лице към него.
— Не, ти трябва да ме чуеш добре, Ру. Ще остана в Париж колкото си искам. В Конго никога не съм ти обръщал внимание, няма да го направя и сега. Хайде, измитай се!
Докато таксито се отдалечаваше, Ру гледаше след него ядосано. Мърмореше си нещо по пътя към паркинга, където беше неговият автомобил.
Запали двигателя, включи на скорост и няколко секунди остана загледан през прозореца.
— Един ден ще го убия това копеле — промълви той.
Но тази мисъл почти не подобри настроението му.
ПЪРВА ЧАСТ
КРИСТАЛНАТА ПЛАНИНА
1.
Джек Мълруни размърда туловището си върху платненото походно легло под защитната мрежа против комари и се загледа на изток към просветляващия небосвод. Мракът отстъпи съвсем леко, но достатъчно да се различат дърветата, които се извисяваха край поляната. Джек дръпна от цигарата си и отправи една ругатня към праисторическата джунгла, която го обграждаше, а после като всички стари пришълци в Африка се попита за пореден път защо въобще се е върнал на този проклет континент.
Ако се бе заел сериозно да анализира този въпрос, щеше да признае, че не би могъл да живее никъде другаде. Със сигурност не и в Лондон или на друго място във Великобритания. Той не можеше да понася градовете, рамките и правилата, данъците, студа. Като всички стари пришълци, Джек ту обичаше, ту ненавиждаше Африка, но приемаше, че през последния четвърт век тя се е просмукала в кръвта му заедно с маларията, уискито и милионите ужилвания и ухапвания на всевъзможни насекоми.
Той дойде от Англия на двайсет и пет годишна възраст, след като пет години работи като монтьор в Кралските военновъздушни сили. Част от този срок прекара в Такоради, където подготвяше разнебитени самолети „Спитфайър“ за следващите им полети по дългия маршрут до Източна Африка, Близкия изток и обратно. Тогава за първи път видя Африка и когато през декември 1945 се уволни от армията и си получи възнаграждението, той се сбогува с мразовития купонен Лондон и се качи на един кораб за Западна Африка. Бяха му казали, че в Африка човек може да натрупа състояние.