Пресичам Фокнър Стрийт и мярвам един тип в кафеникав роувър, паркиран пред „Номер седем“. Разпознавам регистрационния номер, обаче слънцето е покрило прозореца с ослепителен щит и различавам само силуета на мъжа. Приближавам се, а слънцето се скрива зад облак. Очите ми имат нужда от малко време, за да се възстановят след драматичното светлинно преживяване, а когато това става, виждам, че силуетът си има и лице.
Това е лицето на Тери Матюс.
Гледа право към мен.
Коленете ми омекват. Зарейвам поглед над павираната уличка и минавам стремително покрай колата му, покрай „Номер седем“ и поемам по улицата на катедралата. Завивам рязко надясно по Литъл Пърси Стрийт и когато съм сигурна, че съм се изгубила от погледа му, хуквам да бягам. Прелитам през лабиринт от странични улички, насам-натам, като се връщам обратно по стъпките си, в случай че ми е устроил капан. Всичко около мен е някак нереално. Бавно и наситено. Минавам покрай една проститутка и клиента й, покрай група бездомници, които жадно пият от бутилки долнокачествен алкохол и се хилят гръмко. Прекосявам някакъв полусрутен квартал, който ме изплюва обратно на Парламънт Стрийт, където прясно положеният асфалт засмуква маратонките ми и ме кара да забавя ход. Когато стигам до Принсес Авеню, отново увеличавам темпото и хуквам все по-бързо по тревистата централна лента, където от двете ми страни се нижат хора и дървета като тъмните стени на тунел, и най-накрая стигам до тъмното езеро в парка Сефтън.
Запознах се с Тери Матюс в „Шенаниганс“ — друга усамотена кръчма — на Коледа, когато се преместихме на Глоувдейл. Пиех халба „Стела“, преди да поема към „Мандарин“ за петдесетгодишния юбилей на господин Кийли. Тери влезе и сърцето ми подскочи. Лицето му беше зашеметяващо — дяволски изваяно, с плътни устни и стоманеносини очи. Приличаше на гангстер. На излизане разкарах един-двама скапаняци и му пъхнах кибритена кутийка, на която бях написала името и телефонния си номер. Звънна ми секунди, след като излязох, и си уговорихме среща на следващия ден.
Взе ме пред „Мюърфийлдс“ и ме заведе в едно кафене на Док Роуд, където миризмата на гранясала мазнина залепва като кожа по дрехите и по косата ти. Тери се опитваше да ми каже нещо. Заведе ме там, за да ми покаже как ще стоят нещата. Предупреждаваше ме. Цепката ми направо щеше да се пръсне от очакване.
Заведе ме в някакъв промишлен цех и ме изчука. Беше разтърсващо, изтощително — яхнах го на седалката на колата му, но всъщност ме чукаше той. Никога, никога дотогава не ме бяха чукали така. През цялото време не откъсваше поглед от мен. Докато проникваше все по-дълбоко, стоманените му очи ме приковаваха — и не ми казваха нищо.
С него бях като замаяна. Лудо влюбена. А когато по-късно ме остави с колата, си пожелах да умре на път за вкъщи, за да мога завинаги да съхраня последните четирийсет и осем часа. За да не може нищо, което казваме или правим, да помрачи това късче история.
Той не ми се обади на следващия ден.
Аз му изпратих съобщение на мобилния.
Не ми отговори.
Дни наред тръпнех в тревожно очакване. Бях се видиотила. Унила. Болеше ме. Болеше ме адски. Любих се с него мислено за последен път, преди завинаги да го прогоня от спомените си.
Пет месеца по-късно го видях на майския панаир в парка Сефтън. Носеше на раменете си момиченце със златисти коси и сладко чипо личице, омазано със захарен памук. Не се сдържах и се усмихнах на детето. Двамата се спуснаха да посрещнат една жена с късо подстригана червена коса и толкова съвършено и симетрично лице, че изглеждаше като нарисувано. Проследих ги за малко, а разтуптяното ми сърце прескачаше празни кутийки от бира, промушваше се покрай телата, наранено и почти разбито. А когато той плъзна ръка около тясната й пристегната талия и я целуна отгоре по главата, нещо в мен се спаружи и умря. Там и точно в този момент изгубих и последните остатъци от своето моминство — всичко рухна в един кратък съкрушителен миг. Неуязвимостта на младостта си бе отишла. Докато хълцайки си проправях път обратно през крещящата тълпа и размазаната механична музика, се заклех никога вече да не допусна да се влюбя толкова беззащитно и жалко.
Обаче докато стигна до „Грейпс“, вече съм пияна и доволна, а стегнатият възел в гърдите ми е започнал да се разхлабва. Тери Матюс — кой може да го вини? Не и аз. Вече не. Докато вървях обратно към града, внезапен порой ме принуди да вляза в „Белведере“. Беше все едно влизам в антрето на дома си, все едно се прибирам. Войнствена тълпа от постоянни клиенти беше завзела територията — Хорис, госпожица Мери, Вини и Кени, и всички си бъбреха оживено безсмислици за отдавна отминалото време. Поседях малко с тях, подреждайки в главата си разговорите им, докато не си дадох сметка, че закъснявам. Подкупих Кени да ми открадне съвсем мъничко от дрогата на госпожица Мери и изфирясах.