Били Кийли седи в ъгъла с двама младежи на неговата възраст, и двамата с бръснати глави и със сурови изражения. Представя ми ги, обаче не запомням имената им. По-хубавият от двамата има живо и интелигентно лице с голям белег, който се спуска отстрани на устата му към брадичката. Облечен е с работни дрехи — с военни панталони и с раиран военен пуловер с навити ръкави.
Под левия му ръкав се показват крещящи и неразгадаеми затворнически татуировки, които сякаш са били направени с избледняваща писалка. Очите му са искрящи и проницателни, пълни с въпроси и пронизани от дълбоки мрачни мисли. Улавя ме, че го разглеждам, и приковава очите ми със своите.
Стомахът ми се свива и аз отмествам поглед.
Сядам срещу тримата и насочвам вниманието си към вестник „Спорт“ на масата. На предната страница е Кели Брук в жълти бикини. Вдигам вестника. Тя гледа право в обектива, но тялото й е леко извърнато настрани. Резултатът не я ласкае. Изглежда широка. Не дебела — просто широка. Пускам обратно вестника и се изправям, за да отида да поръчам питиетата. Били не може да реши дали да пие бира или уиски, а от изражението му разбирам, че иска и двете. Само че приятелите му имат други планове. Те отказват с изкуствена гордост и изгълтват заключително съдържанието на халбите си. Когато се връщам от бара, вече ги няма. Свивам вежди и усещам как ъгълчетата на устните ми увисват.
— Аз ли казах нещо?
— Не, миличка. Просто им беше време да си ходят. Ако закъснеят още, жените им ще дойдат да ги търсят.
За миг сърцето ми се свива.
— Жени ли? На колко години са?
— Към двайсет и една.
В погледа на Били съзирам онова, което си мисля.
— Да не са малолетни?
— Съмнявам се.
— Тогава защо?
— Не знам, хлапе.
— Ама как така някой — особено млад мъж — ще се обрече на моногамия на тази възраст?
Той свива рамене.
— Ти би ли могъл, Били? Дори да смяташ, че си срещнал любовта на живота си? Можеш ли завинаги да се обвържеш с едни цици и с една цепка?
— Не. Аха. Може би. Не знам. Но за повечето пичове бракът не е само това, нали?
— Значи искаш да ми кажеш, че те продължават да си чукат наляво-надясно.
— А ти какво мислиш?
Обзема ме облекчение. Потвърждение за невъзможността на моногамията — и за невъзможността на истинската любов.
Били философски рее поглед отвъд мен, след това без всякакво предупреждение забожда очи в мен.
— Я ми кажи, Мили — обаче без да се замисляш, искам да ми отговориш съвсем честно, става ли?
— Добре — отговарям, обаче паника започва да жули ръцете ми.
— Какво мислиш за новината на братчето ми — за нея и за него?
Директният му въпрос малко ме шокира. Вглеждам се внимателно в лицето му, за да проверя дали не е някакъв номер, обаче виждам само един леко подпийнал Били.
— Фантастична е. Според мен двамата много си подхождат.
Казвам го с такава неподправена искреност, че почти успявам да убедя самата себе си.
— Да, сигурно си права. В крайна сметка можеше да намери нещо много по-лошо от Ан Мари. Смята я за истинско съкровище.
Веднага съжалявам, задето съм отговорила толкова неискрено. Можех поне да му подам мъничко. Ако му бях дала възможност да каже как се чувства наистина, това може би щеше да ми помогне да проумея защо приемам с такава неприязън щастието на Джейми. Премислих всяка възможност, дори най-болезненото и невероятно обяснение, извадих всичко на повърхността и го анализирах, обаче все още ни най-малко не разбирам защо се чувствам по този начин. Знам само, че внезапно между мен и Джейми зейна празнина, която леко, но неотклонно ни тласка в различни посоки. Отпивам глътка от халбата си и се опитвам отново да повдигна темата, но изражението на лицето на Били вече е различно.
Преполовили сме третата си халба, когато момче и момиче се стоварват на нашата маса. Веднага ги разпознавам като двама от третокурсниците на татко. Младежът е дебел и има пухкава червена брадичка. Момичето е още по-дебело, а зле възстановената й заешка устна се откроява на лицето й. И двамата са пияни. Вдигам поглед към Били, а той отчаяно завърта очи. Тази вечер можехме да минем и без публика — особено пък такава видимо нападателна.