— Обикновено и аз не знам кой присъства на лекциите — рязко казва тя, — обаче повечето момичета помнят, когато ти си там.
— Ами?
— Така е. Не искам да те обидя, обаче сигурно си се питала защо всички момичета се опитваха да се сприятелят с теб през първата година?
— Не е вярно! — възкликвам аз, истински учудена. Наистина не е така.
— Е, може би малко преувеличавам. Обаче ти си живееш у вас, нали?
— Да, все още.
— Е, със сигурност се надпреварваха кое ще бъде първото момиче, което дотолкова ще се сприятели с теб, че ще го поканиш у дома на кафе.
Вглеждам се настойчиво в лицето й за някакво обяснение, обаче виждам единствено неизразима красота. Да не би да се опитва да ми каже, че всяко момиче в университета иска да ме чука, включително самата тя? Със сигурност не. Напротив. Така е. Сигурно е така. Точно това ми казва. Поднася ми го на тепсия, а сега ме гледа право в лицето, с широко отворени бистри очи и аз просто не знам какво да правя, мамка му.
— Да не би да ми казваш това, което си мисля?
— Хайде стига. Сигурно си го усещала.
Тя леко поставя ръката си върху китката ми и аз почти неволно се отдръпвам. В гърдите ми зейва огромна дупка, която я засмуква цялата.
— Ами не. НЕ. Искам да кажа, че това винаги е дремело някъде в съзнанието ми. Забелязах как ме гледат другите момичета, обаче си казах, че това е просто… нали разбираш? Просто момичета, които си зяпат.
— Не е никак чудно обаче. Ти си негово копие. Странна работа.
Тя отмества ръка и поражда у мен копнеж отново да я придърпам към себе си.
— На кого?
— Винаги ли е изглеждал толкова добре? Никога не бих могла да се обвържа с такъв човек. Сигурно направо ще полудея. Искам да кажа, вероятно не е лесно човек да е на твое място. Как се справяш с мисълта, че всяко момиче в университета иска да се чука с баща ти?
Внезапно се връщам в реалното време. Дупката в сърцето ми се стяга и я изплюва цялата обратно в шумотевицата на бара. Очите ми стават лениви, лениви и невиждащи, а лицето й се размазва на фона на осветения от неоновата светлина прозорец. Поставям ръце на масата и се изправям, краката ми са изтръпнали и не ми съдействат, заплашват да се срутят под мен. Почти не си давам сметка за присъствието й. На Пола. Покахонтас. Изгълтвам остатъка от виното си, залитайки си проправям път през тълпата от тела, и излизам навън, където студеният въздух ме блъсва в лицето и ме отрезвява.
Вървя бързо по почернелите от дъжда улици, обзета от огромно желание да бъда колкото може по-далеч от нея. Когато започвам да лъкатуша сред димящата сърцевина на клубната територия, на изплъзващите се тела, на смеха и на веселието, тревожната смътна болка в главата започва да ме отпуска. Вместо това започвам да се чувствам неудобно и глупаво, задето реагирах така — задето толкова ужасно се засегнах. Задето така се заблудих отначало. И защото толкова силно ревнувам баща си. Моя прекрасен старец. Невинен и съвсем неподозиращ за жадното обожание, което неволно предизвиква.
Следващата ми спирка е „Ливинг Рум“. Няколко лигави блондинки са се пльоснали на бара и оглеждат група шумни мутри, които са се скрили в едно сепаре. Взимам менюто с коктейлите. Думите плуват пред погледа ми. Отмятам от челото си мокрия бретон и си поръчвам водка и сок от боровинки.
— Коктейл с водка и сок от боровинки — обявява барманът със суперпревзето фъфлене. Стисвам го за китката.
— Не искам това. Искам водка и сок от боровинки отделно.
По челото му пробягват бръчки на обида. Взема петарката от ръката ми.
— Задръж рестото — искрено му заявявам аз и му обръщам гръб.
Това място е много гадно — обаче идват много футболисти и гангстери, което на свой ред привлича мацките. Много по-лесно е да хванеш някое птиче, когато наоколо има готини пичове, защото мацките много обичат да разиграват такива момичешки истории. Използват ги като механизъм за привличане. Разбира се, повечето се дръпват, когато останете насаме.
— Какви ги вършиш, момиче? Беше само, за да надървим пичовете!
Отстъплението обикновено е съпроводено с поглед, който е нещо средно между смайване и отвращение.
Поръчвам си още едно питие и кацвам в отдалечения край на бара. Паля цигара и започвам да оглеждам мацките.
Времето минава.
Нечия ръка ме стисва за рамото и изненадата от човешкото докосване ме изтръгва от груповата оргия с блондинките в другия край на бара. Обръщам се и виждам Лиъм Флин, по-големия брат на Шон, ухилен толкова широко, че усмивката му за малко да стигне до веждите. Не съм го виждала от цяла вечност. Изглежда страхотно — прилепнало черно поло под скъп на вид костюм. Лампите очертават релефа на лицето му, като подчертават високите му скули и широкия му боксьорски нос, и поставят по една точица светлина в тъмните му влажни очи.