Трябва обаче да призная, че малката Мили понякога е наистина гадна.
Аха, направо няма милост, честно. Молете се да не оплескате работата пред Мили О’Райли.
Таксиджията обаче направо ме вбесява. Направо се е сраснал с мобилния си. Някакъв скапан сомалийски говор се влива безспир в дървеняшкия му апарат. По лъскавото му дърто теме избиват капчици пот. В скапаната му кола мирише на умрели лебеди. Наистина — вони ужасно, искам да сляза, веднага. Свалям стъклата на прозорците, подавам глава навън и вдишвам димния летен въздух като през инхалатор. Той рязко се извърта назад, неохотно се откъсва от нескопосания си апарат и ми мята гневен поглед.
— Ей, я затвори скапания прозорец, брато! Пуснал съм климатика.
Климатик, как ли пък не! Тази барака сигурно е на двайсет-трийсет години.
Обръща се към волана точно навреме, за да забележи, че е светнало червено, обаче въпреки това минава и излива порой от ругатни в слушалката. Не му обръщам внимание. Прозорците остават отворени. Само че да ви кажа, не искам да имам никакви неприятности със сомалийците. Тия най-добре да не ги закачаш. Заядеш ли някой сомалиец, ще си имаш работа с всички тези скапаняци. Така стоят нещата. Неотдавна се наложи Шон да захапе оня тип по сурата, преди да го тръшне на пода. Шон е откачен пич, преди се е боксирал за Англия в юношеската категория, обаче просто не можеше да просне оня сомалиец и това си е. Шон го цапардосваше как ли не, обаче оня не пада и не пада. И го дразни с всякакви глупости от сорта на „Само толкова ли можеш?“. И тогава Шон превъртя и отхапа парче месо от лицето му, а цялата шибана армия сомалийци се нахвърли отгоре му. Казвам ви, най-добре не се забърквайте с тях. Това е само един дърт таксиджия и точка, само че няма да му се дам. А и не искам да си цапам новия панталон „Джил Сандър“. Между другото, малката Мили направо ще лудне по него. Адски е готин.
В момента минаваме покрай предишния ми апартамент на края на Парли и ме наляга носталгията. Такъв съм си и това е. Страшно съм сантиментален. Адски се прехласвам по всичко — например от ония от „Буена Виста Соушъл Клъб“. Малко ми идва в повече — както когато Ибрахим Ферер се разхождаше из Ню Йорк. Направо ме стисна за гърлото. Такива неща просто ме скапват. Винаги е било така — хубави филми, книги, песни, които ти напомнят за миналото, каквото и да е. Не знам, приятел — просто съм си такъв. Още ми се насълзяват очите, когато зърна оная кобалтовосиня врата, покритите с мъх рамки на прозорците и скелета на първата кола на нашия Били в двора. Хиляди пъти се е налагало да нощувам в тази кола. Беше само преди няколко години, ама просто не мога да се овладея — ето, размеквам се. Все едно си е заминало безвъзвратно. Все едно онези времена са си отишли завинаги.
Онези дни бяха щастливи. Аз, Шон и хлапето — живеехме си царски, мамицата му. Разбира се, благодарение на Шон. Нашият Били беше безработен, а аз харчех половината от заплатата си във „Форд“ за онова нелепо вечерно училище. Обаче Шон се въргаляше в мангизи и гледаше всички да се възползваме от плодовете на труда му. Хладилникът винаги беше пълен с бира и с готина кльопачка от „Теско“ и от „Маркс енд Спенсър“. Не че някога ядяхме от нея. Програмата ни беше от ясна по-ясна. Половината от времето се друсахме, а през останалата половина бяхме в следнаркотична депресия. Кариерата на Шон се развиваше шеметно и през двете години, докато бяхме заедно, той сигурно ни е доставил достатъчно дрога за цял „Гарландс“ в събота вечер. Що се касае до дрогата, не спазвахме никакви формалности. Никакви. Можехме да се надрусаме дори в понеделник следобед. Шон беше най-зле. Толкова свикна, че трябваше да дръпне една-две линийки, преди да прочете спортните страници на „Ехо“. Чиста зависимост или чист кеф, а, приятел? Истинско чудо е, че след всичко това черният му дроб е все още здрав. А също и главата му. Тогава едва ли имаше сутрин, в която Били и Шон да не се събудят с вкуса на стара мед в устата си, а сърцето им да блъска в ушите. Ако не прекарвах повечето си вечери в колежа или в стаята си, зубрейки Кийтс и Харди, сигурно и аз щях да затъна. Обаче въпреки това, когато свършех, слизах при тях, понеже не исках нищо да пропусна, понеже си исках своето като идиот. През повечето нощи бях ужасно мекушав. Шон надничаше през вратата към шест и половина, тъкмо когато си пишех някое домашно. Много добре знаеше, че не искам да ме разсейва, обаче въпреки това заставаше там, размахваше пликче с кока или с ЛСД и това беше краят. Много бях мекушав.
Жените винаги са си падали по Шон. И все още е така, между другото, обаче тогава още повече. Без дори да си мръдне пръста. Апартаментът винаги гъмжеше от страхотни птиченца със страхотна кожа и с безукорен изговор, които той беше забърсал отнякъде. Направо го обожаваха, мамка му, така беше. Смятаха, че няма друг като него. Разбира се, никоя не обръщаше внимание на мен или на хлапето. Само че аз нарочно винаги седях при тях и попивах всичко. По онова време Шон излъчваше надменност, която с времето май е поотслабнала. Тогава си мислех, че е нещо като лустро, че е само външно, заради жените, обаче като че ли не беше само това.