От съседната стая се разнася дрънченето на чинии, които някой поставя в съдомиялната, и пронизва тишината. Това прави коридора някак празен и кух, а отсъствието на мама ме връхлита с все сила и ме връща обратно в предишната ни къща. Аз съм горе в стаята си и чета. Чувам трясъка на съдовете на пода в кухнята, слизам долу и надничам от парапета. Виждам мама, коленичила над купчина счупени чинии и чаши, стиснала главата си, а от гърдите й се надигат крехки женски сълзи. Лицето на татко се появява на входа на мазето. То е бяло и разтревожено. Виждам как погледът му попада върху мама и очаквам силния му, дрезгав смях. Само че лицето му остава застинало. Коленичи до нея, обгръща я с ръка и обронва глава. Стомахът ми се свива, обзема ме зловещо предчувствие, а после усещам как кръвта бушува в ушите ми, когато юмрукът на мама изневиделица се стоварва върху лицето му. Татко никога не й е повишавал глас, обаче сега очаквам и той да я удари. Дори не я възпира. Просто й позволява отново да се нахвърли отгоре му, а когато тя се отпуска изтощена и опръскана с кръвта му, той прегръща цялото й тяло и започва да я люлее. По дяволите, аз обичах леля Мо не по-малко от нея.
Момичето от хокейното игрище отново се промъква в мислите ми и се опитвам да я отърся от косата си с едно рязко движение с кърпата. Бръквам в чекмеджето и изваждам оттам бележник и писалка.
„Татко,
извинявай, че днес те подведох. Ще ти се реванширам.
С обич,
Мили“
Звучи безсмислено и егоистично. Изкуствено. Небрежно.
Обаче е искрено. Поне е искрено.
Джейми
Първото нещо, което ми хрумва, когато спирам с колата, е, че ме е подвела. Нарочно. В къщата няма никакви признаци на живот. Няколко пъти натискам клаксона и пердетата на съседната къща леко потрепват, а зад тях се показва нечий торс с жилетка. После светлината в стаята угасва. Няколко секунди след това на прозореца се появяват няколко лица. Едното е доста по-едро от другото. Това си е класическо надничане, човече! Не съм виждал подобно нещо от дете. Скапани любопитни шунди. Чакай само да кажа на малката Мили.
Звъня на мобилния й. Не вдига.
След това ми хрумва, че може да е заспала, което няма да й е за пръв път, честно казано. Звъня в къщата. Никакъв отговор. Часовникът на таблото показва шест без пет. Ще й дам време до шест и десет и след това се омитам.
В шест и пет все още няма и следа от малката негодница. Опитвам да звънна и на двата номера отново. Безуспешно. Чукам на вратата. Пак не ми провървява. Връщам се в колата и преглеждам спортните страници на „Ехо“. Онези гадняри все още ни водят с три точки. Още слухове, че ще продаваме Хески.
Шест и седем. Паля двигателя. Честно казано, изпитах облекчение, когато спрях и видях, че къщата е тъмна, само че това си е чисто безгръбначие. През целия следобед стомахът ми е на топка от предстоящата среща с Мили, обаче сега се чувствам по-безпомощен от преди. Просто искам да стигна до дъното на цялата история. Искам нещата да станат, каквито си бяха.
Чакам още две минути и проверявам екранчето на мобилния си за пропуснати обаждания. Нищо. В гърлото ми затрептява съвсем лек гняв, давам на първа и поглеждам в огледалото с намерението да потегля. Обаче на няколкостотин метра отзад виждам една червена подскачаща точица. Фиксирам я с поглед и от амплитудата между вдигането и спускането разбирам, че това е Мили. Пуши напрегнато. В шест и осем притиска лице към потното стъкло. Нацупена уста и леко засрамен поглед. По дяволите, малката скиталка ми е липсвала. Вмъква се в колата и домъква със себе си тежката миризма на бира и на цигари.