— Подкара ли се вече?
— Не! — изломотва тя нацупено. — Ти подрани. Нали каза, че ще дойдеш в шест?
Почуквам с пръст по часовника на таблото.
— Сигурно е виновен часовникът в „Роуз ъф Моузли“ — казвам. — Назад е с петнайсет минути.
Тя пак се намусва, но изражението й бързо се стопява в широка усмивка, когато си дава сметка, че прекрасно съм я разгадал.
— Изпуших само половин цигара.
Щипвам я с обич по бузата. Изглежда зашеметяващо с бежовия си мохерен пуловер, с прилепналите си джинси и без никакъв грим. Косата й е малко по-къса, сресана е прилежно и стига до брадичката. Прическата й малко смекчава чертите на лицето й, прави го не толкова изпито.
Отначало водехме несвързан и разпокъсан разговор, все едно си на втора или на трета среща с човек, с когото сте си допаднали, обаче още не се чувстваш свободно с него. Как е Били? Как е баща ти? Виждал ли си Шон напоследък? Чу ли за типовете, дето спретнали номер на букмейкърите на Ейбърт Роуд? И всякакви други глупости, дето доникъде не водят, обаче въпреки това ми подсказват какво става в главата й. Например душа дава за някаква клюка за Шон, за Лиъм и за хлапето, обаче моментално избягва всякакъв разговор, който може да доведе до Ан Мари или до сватбата. Просто не иска да слуша за това. Например, когато ме пита какво съм правил през уикенда и аз й отговарям, че съм търсил възглавничка за моята бъдеща госпожа, тя се отплесва нанякъде. „Знаеш ли, че е регистрирано двайсетпроцентно увеличение на броя на случаите на гонорея и на сифилис в областта около Мърси?“ Докато стигнем последния светофар на булевард „Спийк“, вече сме изчерпали възможностите за напудрени разговори и над нас се промъква плътна тишина. Тя си седи, зяпа през прозореца, издува ту едната, ту другата си буза и се опитва да изглежда все едно от нищо не й пука. Обаче коляното я издава. Подскача като лудо. Адски нервно тяло има това момиче. Да ви кажа истината, и аз не се чувствам по-различно. Главата ми се върти като бясна, а в гърлото ми са заседнали хиляда и една думи, които просто отказват да се организират в изречения. Накрая тя забелязва на пода броя на „Ехо“, запалва лампичката на таблото, зачита се в първата страница и за известно време мълчанието придобива цел.
Още не мога да проумея как се случи всичко това, мамка му. По лицето й няма и следа от враждебност, както беше преди няколко седмици. Определено. Честно казано, е точно обратното. Има намек почти за уязвимост. Някаква тъга. Колкото и да е странно, имам чувството, че по някакъв начин аз съм причина за тази тъга. Предполагам, че ключът към откровенията й лежи в алуминиевото фолио на таблото. Дали да не спрем да се правим на луди и да не глътнем малките палавници? От цяяяяяла вечност не сме взимали хапче заедно, а май точно от това имаме нужда. От няколко часа на пълни откровения. Все пак не мога да се избавя от мисълта, че това е леко разхищение на най-приятния наркотик, познат на човека. Както ви казах, ограничавам се до две-три хапчета годишно и винаги съм изповядвал философията, че трябва да вземаш таблетките, за да направиш приятното прекарване още по-приятно, а не за да направиш лошия момент поносим.
Тъкмо минава седем без петнайсет и ние попадаме в капана на най-натовареното движение. Потокът от коли по моста „Рънкорн“ тъкмо е спрял. Не съм в правилното платно, за да отбия по М-56, обаче никой скапаняк не иска да ни пусне. От лявата ми страна заедно с мен се влачи микробус. Някакви дъртаци, тръгнали да прекарат нощта другаде. Всички до един навъсени и кисели. Нещастници. Опитвам се да привлека вниманието на шофьора, обаче той се бъзика нещо със страничното огледало. Адски мразя да пътувам в такова движение. Направо главата ми пламва. Предпочитам да мина през отклонението, макар да е по-дълго с двайсетина километра, отколкото да се навра в тази гадост. Въздишам тежко. Мили ми мята съчувствен поглед, след това угася светлината и захвърля вестника на задната седалка.
— Забеляза ли онова там? — внезапно ме пита тя и сочи към отсрещната страна на моста.
— Кое?
— Онова? Погледни! Боже, какво е това, мамка му?
Обръщам глава и присвивам силно очи.
— Кое? В Мърси ли?
— Да, на няколко метра от левия бряг.
— Нищо не виждам. Тъмно е като в рог. Какво би трябвало да виждам?
— Това — казва тя с нисък рязък шепот.
Мили е свалила блузата си и се плези на старчоците в микробуса. Една жена със синя коса и с устни, оформили съвършено „О“, закрива с ръка очите на съпруга си. И двамата са направо стъписани.