— Исусе Христе, Мили! Какви ги вършиш, да те вземат мътните? Ще получат инфаркт!
Тя смуче силно единия си пръст и започва да си играе с лявото си зърно.
— Навсякъде има камери. Веднага се обличай.
Пресягам се назад, вземам вестника от седалката и го мятам върху циците й. Тя го избутва и двамата се сборичкваме, докато се опитвам да вдигна пуловера й от земята. Лакътят ми неволно натиска клаксона. Микробусът запълзява напред.
Всички зяпат. Неясни очертания на ужасени лица и размахани пръсти. И като че ли не стига това, ами тя си маха колана на седалката, извива се и притиска гърди към стъклото.
Отмествам поглед, извивам врат толкова силно, че за малко да излезе от ставите си, и закривам лице с ръката си. Колите в нашата лента се поместват съвсем малко напред. Аз оставам на място, съпровождан от рев на клаксони, и чакам да се отвори място в съседното платно. Никой скапаняк не иска да ни пусне. Имам два варианта. Еднакво мъчителни. Да остана на място известно време, да оставя микробуса да подмине и да се справя с пътния гняв на шофьорите отзад, или да продължа да се движа успоредно на микробуса и да рискувам да се появя в заглавията на утрешния брой на „Ехо“. Вече си го представям. „Пенсионер умира от шок заради разголена мацка“. Ан Мари направо ще ни убие. Застивам неподвижен.
— Край на представлението. Престани да се лигавиш и си облечи пуловера. Или ще обърна на следващата отбивка.
Тя просто седи предизвикателно и се кефи на суматохата, която предизвиква. Шофьорът отзад започва да прави неприлични знаци с шеметна бързина. Започвам да губя търпение. Бързо. Заради Мили, но повече заради шибаняка отзад. Най-сетне в съседното платно се отваря място между камион и червена корса. Намъквам се веднага, а жената в корсата прави гримаса. Не й обръщам внимание. Просто изпитвам облекчение, че камионът отпред ни е скрил от поглед. Лицата на онези, човече! Горките дърти душици.
Докато се съвзема от изпитанието, Мили е навлякла пуловера си и отново е издула бузи.
— Защо беше всичко това, мамка му?
Тя свива рамене, изсумтява и отвръща:
— Усмихнах се на онази възрастна двойка, а те не ми обърнаха внимание.
— Може да са били слепи, за бога!
— Е, в такъв случай не са видели нищо, нали?
Нужно ми е известно време, за да приема нещата откъм смешната им страна, но след като минаваме моста и набираме скорост по отбивката към М-56, просто не мога да спра да се смея вътрешно. Скапаната физиономия на онази със синята коса, човече!
Докато излезем извън града, Мили се опита да се по-лигави, обаче аз поех контрол над разговора и го насочих към по-сериозни теми.
— Е, как вървят лекциите? — питам я аз, съзнавайки че започвам нова досадна тема. Тя отвръща с небрежно свиване на рамене. Мятам й кос поглед и се опитвам да прочета мислите й по наклона на главата и по нацупените устни.
— Как се справя малката ти главица с напрежението на последната година в университета?
— Добре, струва ми се.
— Ти беше същински кошмар по време на матурите, знаеш ли? Мисля, че започнах да оплешивявам през онази пролет.
— Знам — усмихва се тя. — Обаче бях такъв кошмар, защото всъщност исках да си взема изпитите. Исках да вляза в университета.
— А сега вече не ти е интересно, така ли?
Тя се цупи и клати глава.
— Хайде Джейми, скъпи, дай да не започваме пак тази тема.
Опитвам се да сменя темата, обаче просто не мога да се сдържа:
— Не мога, няма да го направя. Просто е адски тъпо да се откажеш точно преди края. Изобщо нямаш представа колко лесно ти се подреждат нещата…
— Джейми, нали каза, че ще престанеш? Защо искаш да ни развалиш вечерта?
В гласа й вече долавям гняв и ми се иска да си бях държал голямата уста затворена.
— Извинявай, миличка.
Стисвам рамото й — крехко и слабо. Тя въздъхва, кръстосва крака, след това пак ги събира един до друг.
— Ти изобщо не си в парчето, Джейми. Нищо не чаткаш. Искам да кажа, че не би трябвало да се обяснявам на най-добрия си приятел, но ако искаш да знаеш, въобще не трябваше да оставам в Ливърпул. Не трябваше да записвам този курс. Искаше ми се… Трябваше да… — Тя се поколебава и изсумтява. — Трябваше да уча социология.
— Дето изучава съзнанието и такива неща?
— Не, това е психология — срязва ме тя.