Когато влизаме, или по-точно, когато влиза Мили, все едно попадаме в сцена от уестърн. Тя кара всички в кръчмата, пълна предимно с възрастни мъже, да замлъкнат. Халбите застиват във въздуха, димът се събира на плътен слой над бара, а после разговорите отново тихо се подемат. Ефектът на Мили. Тя се настанява на едно оръфано кожено канапе в усамотено ъгълче. Над нея очите на един язовец блестят в оранжево от отблясъците на буйния огън. Премятам якето си през облегалката и отивам за напитките. Барманът, когото помня от последното си посещение, изобщо не се е променил. Както и всичко останало тук — неподвластно е на времето. Поръчвам една халба „Стела“ и една халба „Тийкстън“ за себе си и с рестото пускам няколко песни на джубокса — „Джаминг“ на Боб Марли и „Кристал“ на Ню Ордър.
Когато се връщам, Мили си припява, щрака с пръсти и жадно пуши цигара. И двамата сме в страхотно настроение. Отпиваме от бирата си.
— Страхотно е, че правим това. Само двамата. Като едно време, нали?
— Като едно време ли? Не ми пробутвай тия лигави сантименталности, става ли?
— Знаеш ли, мислих си за това по-рано. Как аз винаги използвам миналото като отправна точка за настоящето, а ти винаги използваш бъдещето.
— Като отправна точка ли!
— Да, ти винаги говориш за нещата, които ще правим или трябва да правим, а аз винаги говоря за нещата, които сме правили. Аз съм точно като моя старец. Безнадеждно носталгична.
— Според мен просто ти е трудно да приемеш, че ще махнеш за сбогом на своите двайсет години. Че ще махнеш за сбогом на цял един начин на живот.
— Ти пък много ги разбираш тия неща с годините. Навърши двайсет съвсем скоро, а в птичи години това си е цяла вечност.
— Да, ама не се скапвам от тая работа. Може би наистина преживявам някаква ранна криза на средната възраст. Шегата настрана, ама понякога като се погледна в огледалото, разбирам, че няма смисъл да се залъгвам, мамка му. Изглеждам ужасно стар, Мили. Наистина.
Трябва да призная, че донякъде очаквам да ме опровергае, обаче тя не го прави. Значи наистина изглеждам стар.
— Криза на средната възраст е просто евфемизъм за това, че на човек не му върви в секса, така да знаеш.
Пали си цигара и ме измерва с поглед, а аз усещам как вратът ми пламва. Едва успявам да се оправдая достатъчно бързо:
— Нямам никакви проблеми в това отношение, човече.
И наистина е така. Просто понеже в момента работя извънредно, а Ан Мари ходи на ранни смени, аз, ние, не изпитваме същата страст като миналата година. Това е. Обаче със сигурност няма никакъв проблем.
— Копеле. Не завиждам на жена, дето свеждаш само до чифт цици, а твоята мадама има страхотни цици, трябва да й го призная. Сигурно е страхотно да се чукаш колкото си поискаш.
— Само че въпросът не е само в това, нали, Мили?
— Не. Става дума за притежанието. За собствеността. Точно в това е въпросът. В скапаното собственичество.
— Подейства ли ти вече хапчето?
Тя поднася халбата към устата си и напрегнато се вглежда в юрганчето от пяна.
— Знаеш ли, да изпиеш халба бира е страхотна аналогия за човешките отношения.
— Така ли, я да чуя.
— Ами ето — купуваш си я, отнасяш я на масата и известно време й се наслаждаваш. Първите няколко глътки са свежи, леко те опияняват, следващите те успокояват, а след това приятният гъдел на газираното изчезва. Рецепторите ти залиняват. Зарязваш остатъците и разменяш празната чаша за нова.