— Не виждам нищо, Джейми. Всичко ми е размазано пред очите. Всичко е направо идеално.
Седим известно време, поглъщаме се с поглед, усмихваме се, пушим, почти не надигаме чашите и аз усещам как ме притиска огромен прилив на обич.
— Мамка му, Мили, обичам те, нали го знаеш. Не го казвам само заради хапчето, а защото ти си другарчето ми по душа. Знаеш ли го?
Тя се нахилва още повече и просто вдига палец, защото е твърде друсана да говори, а след това от тонколоните се разнасят звуците на „Кристал“ и нас ни залива страхотен поток, отнася ни, зашеметява ни.
— Нали ти казах, човече, цялата кръчма е друсана! Защо иначе ще пускат тази песен? Това е песен от „Стейт“. Помниш ли я?
Усещанията стават все по-силни, главата ми се замайва, а когато вдигам поглед, установявам, че цялата кръчма се плъзга напред-назад. Хората изскачат от анонимната редица с шантави клоунски изражения.
Всичко отново идва на фокус.
Отпивам голяма глътка от бирата си и загасвам цигарата, която съм изпушил почти до филтъра. Паля си друга, дръпвам от нея и се облягам назад. Усещанията малко се смиряват, а може би не е така, може би тялото ми просто свиква с хапчето, но каквото и да е, чувствам, че владея положението по-добре. Обаче само за няколко секунди, защото след това запява хорът, направо остъргва кожата от врата ми и се налага да запуша уши, за да попреча на черепа си да се разцепи на три части. Този път е твърде силно. Не ми харесва. Не ми се струва редно. Трови мозъка ми, съсирва кръвта ми. Помлян съм. Направо съм помлян.
Трябва да се махна от тук, да проветря главата си. Трябва да се махна, преди съвсем да съм му изпуснал края.
Сигурно по физиономията ми е изписан целият този кошмар, защото внезапно Мили се изправя, нали така? Все още се хили, обаче ме наблюдава изпитателно. Не мога да намеря думи, за да й обясня как се чувствам. Помлян, това искам да кажа, обаче не мога. Думата е погребана дълбоко в гърлото ми и не иска да излезе. Тя кляка пред мен, лицето й е размазано и ме пита дали съм добре.
— Добре съм — отговарям и веднага съжалявам. Като че ли това е последният ми шанс да изляза на чисто, преди съвсем да му изпусна края. Обаче нещата вече са стигнали твърде далече. Нещо сериозно става с лампичките и с жичките ми, човече. Мамка му, не може да умра. Не така. Какво ще каже Ан Мари? И прекрасната ми майка? Мамицата му, Джеймс — мекушав шибаняк такъв! Нали непрекъснато чуваш да се говори за това? По новините и къде ли не — за хора, които вземат хапчета от години и смятат, че нищо не може да им се случи, обаче един ден тялото им спретва кален номер и просто се скапва.
„Сериен убиец
Клубната дрога отне още един млад живот.
Джейми Кийли, на 28, от Адмирал Стрийт, изгуби битката за живота си четири дни, след като изпадна в кома, причинена от мозъчен кръвоизлив. Смята се, че смъртта му е причинена от хапче екстази…“
Виждам го на първата страница на „Ехо“. Татко се прибира от работа и вижда, че лицето на сина му стърчи от пощенската кутия. Това направо ще го съсипе. Първородният му син. Наркоман. А мама ще си изплаче очите, докато рови из нещата ми в стаята и търси завещанието, което е написано на осемнайсет, и донорската ми карта, а после ще намери всичките ми списания, видеокасетите и изкуствения член, който купих на Ан Мари за Деня на влюбените, обаче ме досрамя да й го дам, а след това ще го покаже на татко и двамата ще решат, че е мой. На първородния им син. Наркоман и педал.
Опитвам се да вдигна глава от скута си. Изведнъж усещам ръцете на Мили върху себе си, разтрива бедрата ми, прогонва страховете ми и ме надървя страхотно, обаче след това музиката спира и отново ме сграбчва паниката.
Трябва да изляза.
— Просто седни и не се панирай, Джейми — казва тя и ме дърпа надолу.
— Не, трябва да се махна от тук, Мили. Свърши се, момиче.
— Всичко ще се оправи след няколко секунди. Преживяваш точно същото, което аз преживях преди малко. Облегни се назад и му се наслади. Не го потискай.
— Честно? Наистина ли се почувства така преди малко, или го казваш, за да ме предпазиш?
— Да! А ти изчезна в тоалетната. Имах чувството, че ще трябва да се покатеря на прозореца, защото нямаше да мога да мина покрай бара. Тия хапчета наистина са съвсем чисти, това е. Точно такива трябва да бъдат. Просто им се наслади, миличък.
Паниката малко ме поотпуска, обаче след като сядам и се опитвам да си прочистя главата, отново се разпадам. Така, ето това е, мамка му.