На партитата на Шон винаги имаше колкото си искаш пиячка и дрога. А двамата с Били така се натаралянкахме, че през по-голяма част от нощта кръстосвахме Пърси Стрийт, за да си търсим клиенти. В купона нямаше нищо паметно, обаче като се обърна назад, това май бе една от най-щастливите нощи в живота ми. Тогава всички бяхме толкова близки, такива прекрасни приятели. Още онази Коледа групата поизгуби малко от сплотеността си и купонът ни за втория ден на Коледа, за който бяхме раздали двайсетина писмени покани, в крайна сметка се сведе до мен, Джейми, Били и Шон. Джейми си отдъхна. Той не си пада по такива изпълнения. Обича нещата да са колкото може по-интимни и спокойни. Аз бях ужасно разочарована.
След одисеята с хапчето в Уелс водя доста въздържан живот. Спрях да пия — решение, което ми наложиха по-скоро антибиотиците (които заличиха от тялото ми всички следи от похотливите ми отклонения), — и аз преоткрих себе си като образцова дъщеря. Сготвих на татко няколко удивително вкусни буламача, изпращах го на работа с изгладени ризи и панталони, оправих теча в банята, почистих двора и пазарувах. Освен това положих огромни усилия по отношение на Джейми — нагаждах себе си по неговия живот, а не очаквах той да се намества според моето разписание, според моите настроения и когато ми скимне. Освен това започнах да се държа по-добре и с неговата бъдеща госпожа. Добре де, не сме приятелки, дето ходят да обядват заедно, обаче поне не се гърча, когато той спомене за сватбата. Ако Джейми иска да говори за тази скапана златотърсачка, няма да се цупя.
Единственият ми недостатък е, че не мога да се накарам да свърша нищо смислено. Успях да предам всичките си закъснели есета, обаче още не съм започнала да пиша дипломната си работа. Не мога дори да си направя план. Изсмуканите от пръстите идеи, които предложих на Джако, бяха отхвърлени по една или друга причина. Петнайсет хиляди думи са адски много, когато пишеш за нещо, което не те интересува истински.
Докато седна да върша нещо, денят вече е превалил. Включвам кратуната си на работен режим с огромна чаша сладък чай, след това сядам с кръстосани крака на пода в дневната и пръсвам книгите пред себе си. Разгръщам някоя и се опитвам да чета, обаче очите ми все бягат към прозореца. Късното есенно небе е надвиснало сурово и синьо. Завъртам се с гръб към гледката и се опитвам да се съсредоточа върху съсредоточаването, обаче дълбочината и сиянието на небето са се загнездили в ума ми и това ме прави непреодолимо неспокойна. Хвърлям книгата на пода и вземам друга с по-примамлива корица. Отварям напосоки. Изреченията са дълги и сложни и не мога да ги смеля.
Минава време. Лягам на пода и пъхвам ръка в анцуга си. Не съм възбудена. Не съм го правила от известно време, обаче едно бързо може да прогони обзелото ме безпокойство.
Замъквам се в кухнята, сипвам си още една чаша черен чай, след това се местя в кабинета на татко (стая, в която ми е забранено да влизам), понеже допускам, че научната обстановка ще ми помогне да уча.
Вземам писалка и се опитвам да напиша нещо.
Времето тече.
Взирам се в листа. Листът също се взира в мен.
Завъртам се в кожения стол на татко, спирам на сто и осемдесет градуса, за да се насладя на забележителната му сбирка от книги. Стаята е придобила част от методичното нехайство на кабинета му в университета. Върху бюрото му са пръснати празни чаши, неплатени сметки, мръсен пепелник и дребни монети, разпилени върху непроверени домашни, само че за книгите се е погрижил с почти родителска нежност. Завъртам се обратно към бюрото и се насилвам да пиша. Каквото и да е! Въведение, заключение или няколко хубави изречения. Получава се усмихнато лице, от чиято уста излиза балонче с думите: „Здрасти!“. „Здравей“, отговарям му. Давам му пол, като го снабдявам със зашеметяващи цици.