Качвам се горе и се мятам върху леглото. Лежа там известно време и наблюдавам как един самотен облак се носи по небето. Здрачът отлюспва и последните светли петна и мен ме наляга сънливо спокойствие. Затварям очи и заспивам.
Събуждам се, обзета от сляпа паника. Възглавницата ми е мокра от слюнка. Мракът е станал по-плътен, примижавам, за да събера стаята на фокус. Извивам шия към нощното шкафче и опипом търся телефона си. Включвам го и нетърпеливо очаквам празният екран да се напълни с текст. Пет и половина. Сърцето ми затуптява облекчено. Ставам, протягам се и изслушвам съобщенията в гласовата поща. Има три от Джейми, всяко следващо по-настойчиво от предишното, и всеки път ми напомня, че имаме среща у Шон в седем и че трябва да си взема дрехи за преобличане за по-късно.
Вадя нов пакет цигари от горното чекмедже, отварям прозореца и се настанявам на рамката. Въздухът е студен и бистър, а небето е осеяно със звезди. Подобна на ятаган луна виси високо и надменно. Над целия град пукотът на подранили фойерверки раздира въздуха.
Както си седя, гласът на мама нахлува като вихър в съзнанието ми. Така е по това време на годината. Тя винаги е в мислите ми, обаче през есента е по-болезнено. Това време повече от всичко друго свързвам с нея, със семейния живот. Тя ме взимаше от училище и двете се разхождахме през парка Сефи, вятърът ронеше листата от съсухрените черни дървета и огромното ръждиво слънце светеше ярко на края на света, а когато се прибирахме у дома, палехме огъня, подреждахме масата и мама сготвяше голяма тенджера с бълбукаща яхния. Татко се усмихваше от вратата, пускаше здрача да влезе и всичко беше щастливо и сигурно завинаги. Известно време се радвам на тази мисъл, след това я изтиквам надалеч. Паля цигара. Обичам да пуша по това време на годината. Понякога е само заради навика, обаче във вечери като тази ми се иска да погълна всички хапчета на света. Нещо в зимния въздух ги прави по-силни и по-въздействащи, само че и за по-кратко време, а това те кара да копнееш за още. Хвърлям фаса в градината на госпожа Мейсън. Дробовете ми са все още жадни за мръсното дълбоко свистене и се питам дали да не си запаля още една цигара, само че телефонът на първия етаж звъни настойчиво. Хуквам надолу, подхлъзвам се леко на последните две стъпала, но успявам да се хвана навреме за парапета, за да се предпазя от сериозно нараняване.
— Благодаря, че се обадихте в салона за масаж на Мили — изчуруликвам в слушалката. — Моля, изберете една от следните възможности. Натиснете едно, за да си сваля сутиена. Натиснете две, за да си сваля бикините. Натиснете три, за да погалите зърната ми…
— Да натисна четири, за да говоря с дъщеря си?
— Татко!
Познатият смях на Джейми отеква по линията.
— А, за малко се хвана, нали, хлапе?
— Това е откачено, Джейми Кийли! Що за мъж изобщо би си помислил подобно нещо?
Той май се засрамва.
— Е, добре де, не бъди такава, Мили — не и тази вечер! Просто сутринта видях баща ти, задминах го на Принсес. Оттам ми хрумна.
— Разбирам. Сега като ми го обясни, мога да оценя цялото деликатно предварително планиране, до което сигурно си прибягнал…
Той се отказва, докато все още може.
Изкачила съм стълбите до средата, когато телефонът отново иззвънява. Този път е татко. Направо ми се свива коремът. Знам точно защо се обажда.
— Какви са плановете ти за тази вечер, кукличке?
— Защо? — питам аз, като се опитвам да потисна унинието си.
— Мислех си, че можем да отидем на доковете. Само ти и твоят старец.
— Може — казвам, — обаче представлението там няма ли да е през уикенда?
— Не. Прочетох в „Ехо“. Тази вечер е. Какво ще кажеш да отидем там, а после ще те поглезя с една вечеря в „Лалует“.
— Чудесно.
— Тогава ще те взема към седем.
— Седем е добре.
— Защо изведнъж оставам с чувството, че те подкупвам? Да не би да имаш друга уговорка?
— Не, не ставай глупав.
— А защо тогава звучиш така?
— Така е по това време на месеца.
— Хм. Не съм убеден, обаче няма да отрека, че тази вечер съм твърдо решен да изляза с малкото си момиченце. Ще се забавляваме. Винаги се забавляваме. Ще се видим в седем. Облечи се добре. Голям студ е.