Коката оказва върху Джейми точно обратното въздействие. Той се затваря в себе си и се превръща в наблюдател. Просто си седи, приковал вниманието си някъде, с блажена усмивка, разляла се по лицето му. Паля цигара и двамата я пушим заедно, вдишваме дълбоко и я целуваме бързо чак до филтър, а никотинът и дрогата заедно събуждат стомаха ми. Хуквам към тоалетната, подминавайки Шон в коридора. Сменил е ризата си. Мята ми бърз нервен поглед и когато отварям вратата на тоалетната, разбирам защо. Вътре мирише на лайна. Запушвам носа си, постилам тоалетна хартия на тоалетната чиния и изпразвам червата си бурно и наведнъж. Чувствам се малко по-лека. Поглеждам в тоалетната, преди да пусна водата, и съм благодарна за количеството токсини, от които се е освободило тялото ми. Измивам ръце и напръсквам помещението с „Калвин Клайн“. Когато се връщам във всекидневната, всички са се изправили развълнувани и нямат търпение да тръгваме.
Спираме пред къщата на Джейми и Шон кара шофьора на таксито да натисне няколко пъти клаксона. Ритмичното ръмжене на дизеловия двигател разтваря пердетата на съседните къщи и отвътре се показва противната синкава светлина на телевизора. Замислям се за живота, който тече в това катодно синьо сияние. Водовъртежи от тревоги и рухнали мечти. Джейми и Били са отраснали зад такъв прозорец.
— Брат ти за нищо не става — казва Шон, клатейки глава. — По-зле е дори от мадама. Върви да го вземеш, а?
Джейми дръзко ококорва очи и излиза от колата. Не искам да оставам в таксито с тези тримата. Излизам след Джейми.
— Ти къде? — обвинително излайва Шон.
— Да поздравя старите.
— Хайде, Мили, влизай вътре. Нямаме време за това.
Свивам рамене и се завъртам на пети.
Група тийнейджъри са се сгушили до огън, който са запалили в метален варел. Двама от тях пият ябълков сок от шишето. Подреждат се в спретната редица, когато ни забелязват да се приближаваме, извиват гръб, скръстват ръце и цъфват в изкуствени усмивки. Зад тях на тухлената ограда на къщата на Джейми седи момиче и пуши, а лицето й е фантастично нацупено. Подминаваме момчетата и аз се напрягам да посрещна евентуален мръснишки коментар.
— Помогнете на момчето! — изкрещяват те в хор.
— Къде е това момче? — питам.
— Ей там, в магазина — подигравателно казва най-големият. Съучастниците му дружно се кикотят. Момичето също се хили.
— Съжалявам, момчета, обаче нали знаете правилата — няма ли го пичът, никакви пари.
— Хайде стига, дай някоя лира!
Джейми вече е на средата на алеята, клати глава и си мърмори нещо.
— Трябва вече да сте в леглата — казвам аз и ускорявам крачка, за да го настигна.
— Това предложение ли е? — Отново се изхилват. — Всъщност не си мой тип, маце.
Нацупеното момиче се усмихва. Едва ли е на повече от четиринайсет. Съвсем обикновено лице и некрасива руса коса. Само че циците й са направо страхотни. Опитвам едно изкусително смигване, ама тя изобщо не забелязва. Срамота.
Семейство Кийли живеят в една от онези къщи, чиято входна врата води направо към всекидневната, а първото нещо, което виждам, след като прекрачвам прага, е господин Кийли — седи пред камината, а по лицето му проблясват местните новини. Над него винаги се носи кълбо от синкав дим. Коремът ми се свива топло и носталгично при вида му. Лицето му е състарено и сбръчкано и говори недвусмислено за живот, прекаран в тежка работа и деликатен разгул. Очите му са все още искрящи и млади и блестят палаво, точно като очите на сина му.
— Мили! — изправя се той и примигва към мен. — Тъкмо си мислех за теб, момиче. По телевизията даваха нещо за млади момичета, които прекаляват с пиенето. Юнис? Нашата Мили е тук — провиква се той към кухнята, обаче гласът му е заглушен от силното бръмчене на пералнята. — Да, казаха, че студентите са най-рисковата група, особено момичетата. Явно дневно изпиват дванайсет пъти повече от препоръчителното. Черният им дроб и всичко останало се скапва още преди да навършат двайсет и една.
Той се изправя, доближава устни до мен, не улучва бузата ми и ме целува по носа. Ризата му е разкопчана до мястото, откъдето започва леката извивка на корема му. От гърдите му се носи лека мъжка миризма.
— Все пак се радвам да те видя. Тъкмо онзи ден казвах на Били, че отдавна не си се отбивала. Реших, че вече не ни обичаш.
— О, извинете — казвам аз и виновно отпускам глава на рамото му. — Няколко пъти минавах оттук на връщане от университета, обаче… Е, нали сега дойдох. Защо не дойдеш в града с нас да пийнем по едно?