Зад него Джейми клати глава и оформя с устни огромно войнствено „НЕ“.
— Даже ще е по-добре, ако двамата с теб излезем следващата събота. Какво ще кажеш за онова заведение — бирарията, за която все ми разказваш?
— „Грейпс“?
— Точно така. Можем да тръгнем от тук, да идем пеша до „Нук“, да пийнем там по няколко и след това, ако все още сме жадни, да се замъкнем до „Ананас“. За една лира пиеш двойно уиски преди седем часа.
— Мамка му, Мили, някой ден ще станеш нечия страхотна съпруга.
— Да мина ли да те взема към единайсет другата седмица?
Джейми като луд почуква по часовника си и се пули насреща ми.
— Ще ти се обадя. Най-напред трябва да питам шефа — казва той и прави знак с очи към кухнята.
— Лесна работа, господин Кийли. Кажи й, че ще ходим да й купим коледен подарък.
— Така ли? А какво да й кажа, като се прибера без подарък и воня на бира?
— Тогава вече няма да има значение. Поне не за нас.
— Голяма работа си, така да знаеш! — отбелязва той и клати глава с обич. — Не знам как се оправя с теб баща ти. Ей, Джеймс, я сипи по един скоч, сине. Капни малко лимонада в моя и докато си в кухнята, кажи на майка си, че някой е дошъл да я види.
Джеймс? Откога господин Кийли го нарича Джеймс?
— Извинявай, татко, обаче нямаме време за питие. Навън ни чака такси. Спряхме само за да вземем Били. — Джейми се провиква нагоре по стълбите: — Хайде, женчо, готов ли си?
— Били го няма, сине. Излезе.
— Как така? Къде?
— Не ме питай мен. Говори по телефона с онзи тип, как му беше името…
— Ама че бъркотия. Хайде, Мили. Ще се видим по-късно, татко.
— Ей, ей, няма ли да поздравиш Ан Мари?
Приятна тишина изпълва стаята. В стомаха ми се надига гадене и спира на гърлото ми. Наполовина тревожно очакване, наполовина възбуда.
— Ан Мари ли? Тя тук ли е?
— Да, в кухнята е с майка ти. Взема й мерки за сватбената рокля, така че по-добре почукай, преди да…
Джейми ми мята притеснен поглед. Преструвам се, че не съм забелязала.
— Миличка, кажи на Шон, че ще дойда след минутка — казва Джейми. — Не му позволявай да тръгне без мен. Само ще се обадя и тръгвам.
Очите му на практика ме изплюват през вратата. Съвсем очевидно е какво става. Не й е казал, че тази вечер ще излиза. Сигурно се е опитал да й пробута някаква измислена история и тя го е надушила от километър. Затова е дошла без предупреждение под измисления предлог за сватбените приготовления — лукавата кучка. Не че на нея щеше да й е приятно в парка Сефи, скапана Пенелопа такава. Дори би го приела за обида. Тя би предпочела да я заведат на някое лъскаво събитие, тъпкано с местни знаменитости, с футболисти и с техните пачаври с кожени палта, под които мръзнат изкуствените им цици. Обаче сега, като го види издокаран в най-хубавите му дрехи, ще вдигне скандал. А като ме види мен, облечена като вампир, все едно че ще падне атомна бомба. Господин Кийли преди малко не ми ли каза „нашата Мили“? Страхотно. Светицата в мен ме умолява да изляза през вратата възможно най-бързо и да направя изпитанието по-леко. Обаче дяволчето в мен има други планове.
— Не съм поздравила майка ти — отговарям с престорена невинност. Пералнята започва да върти по-бавно.
— Аз ще я поздравя вместо теб. Ти върви в колата.
Цикълът на въртене приключва и в кухнята настава тишина. Ниското бръмчене на телевизора не е достатъчно, за да заглуши дърдоренето на Джейми. Господин Кийли се смръщва срещу него.
— Извинявай — казва той и снишава глас до почти недоловим шепот. — Не исках да викам. Просто съм ядосан на Били. Това е.
Отвън се чува клаксонът и аз прегръщам прощално господин Кийли, като се старая настойчивите ми молби за пиянската ни вечер другата седмица да бъдат чути в кухнята. Той ме притиска силно към себе си и ме пуска с разкаяна усмивка. Поглеждам настойчиво към Джейми. От лицето му струи вина. Изръмжавам засегнато и се запътвам към вратата.
Твърде късно.
Ан Мари нахълтва във всекидневната, облечена с бял халат. На бърз каданс по лицето й се изписват шок, смайване и гняв. Мята гневен поглед на Джейми, после на мен и после пак на Джейми. Аз й се усмихвам враждебно. Тя сковано сяда на един диван, без да изпуска Джейми от поглед, здраво стиснала устни. На същия диван, на който двамата с Джейми сме седели гушнати не една вечер, гледали сме видео, пили сме вино от водни чаши, разговаряли сме за това колко невъзможна е моногамията, разказвали сме си спомени, смели сме се, свивали сме си цигари и сме се опитвали да удължим нощта вечно. Никога не съм се изправяла лице в лице с Ан Мари в дома на семейство Кийли. Винаги съм смятала, че това ужасно ще ме потисне. Само че не става така. Не и с мен. Ако някой е наранен, това е тя. А и не е толкова красива, колкото я помня. Без грим и без блясъка на новата си прическа всъщност е гола вода. Парцал.