— Тази вечер тя поне се държа възпитано с мен — казвам аз донякъде искрено и ужасно неподправено. — Само как ми говори, Джейми, адски ме боли… Е, май няма значение. В крайна сметка тя ти е годеница и аз не възнамерявам да я нападам. Просто ми се иска да ни остави на мира.
Качвам се в таксито, прескачам Шон и притискам лице към стъклото. Небето вече е по-ясно, все едно барутът от фойерверките го е измъкнал от укритието му. Таксито завива по Парк Роуд и ми разкрива възможност за различен поглед към нощта. Опитвам се да подредя звездите и галактиките в някакви фигури и в далечината чувам случайни изстрели. Гангстери, които изпробват оръжията си. По Принсес Авеню е тихо, докато минаваме покрай редици полуразрушени къщи с изтърбушени покриви, устремени към края на цикъла, който ще доведе до възстановяването им, но когато прекосяваме кръстовището, което ни изхвърля на Катерин Стрийт и се отдалечаваме от търбуха на Токстет, околността внезапно живва и се изпълва с курви, с техните клиенти, с пияници, с тийнейджъри крадци, които бягат неизвестно откъде в лишения от закон и разум мрак на нощта. Обичам този град, наистина. Адски го обичам.
Седма глава
Джейми
Когато стигаме в центъра на града, вече минава десет. Шон поема контрола над нощта и ни замъква в някакъв модерен нов бар във финансовия квартал. Приглушено осветление, кожени дивани, шантава парфюмирана водка и какво ли още не — има дори с вкус на черен пипер! Преди пиех с моя старец в едно заведение отсреща, много отдавна — беше пълно с работници предимно от доковете, които стискаха халби с тъмна бира, наблюдаваха ги като таймер за варене на яйца и се чудеха дали да останат за още една половинка и дали си струва скандала, който ще отнесат, когато закъснеят и се приберат с помътен поглед. Повечето от тях избираха да играят на сигурно. Тръгваха си към къщи малко след шест, след като телевизорът в помещението с дартс изплюеше резултатите от конните надбягвания за деня. Откачена работа, човече, тези съсипани дърти неудачници, които се взираха в телевизорите с идиотската надежда на човек, който отива при някоя курва в търсене на истинската любов. Моят старец ме дърпаше от този телевизор със същата безмълвна изисканост, с която ме отдалечаваше и от Шон, когато бяхме тийнейджъри, обаче честно казано, аз никога не съм лудвал по залаганията. Е, печелел съм по някоя лира, когато сме играли — просто така по силата на традицията, обаче не ходя при букмейкъри. Няма да си скубя косите за едното нищо.
Обаче в момента изобщо не съм в настроение за всичко това. Не мога да се насиля да си лепна доволно изражение дори заради малката Мили. Трябва да оправя нещата с Ан Мари. Колкото повече се бавя, толкова повече време ще има тя да кипи от гняв, а става опасна, като я оставиш да размишлява. Реши ли веднъж нещо, това е. Направо ти ебава майката. И започва адски да те дразни, човече — направо откача, и това е в най-добрия случай. Какво ли не ръси! Хващат я дяволите! Изкарва ме откачен перверзник, който чука всичко живо — от най-добрата й приятелка до собствените си племенници. Засипва ме с всякакви обвинения. И не млъква. Мамка му, наистина не си затваря устата. Отначало мърмори тихо, ама продължава с часове и постепенно набира скорост до огромния безумен гневен изблик, от който цялата къща се разтриса! В интерес на истината, след това винаги се извинява. Направо е съсипана от чувство за вина. А пък в спалнята не просто се опитва да се сдобрим, ако ме разбирате какво искам да кажа. Не може да свали ръцете си от мен в такива моменти. Сигурно вече съм посвикнал с натякването й. Изградил съм си имунитет. Каквото и да каже, влиза ми през едното ухо и излиза през другото. Ако трябва да съм честен, това дори донякъде ме възбужда. Дори когато е ядосана, Ан Мари е адски готина.
Само че ми иде да си цапардосам един, задето излъгах за тази вечер. Изобщо нямаше нужда. Казах й, че ще излизам с момчетата. Че с цялата банда ще ходим на фойерверките, а после ще се върнем в апартамента на Шон да пийнем по нещо. Не че щеше да има нещо против, ако й бях казал, че ще ходим в града, обаче се чувствам малко гадно, че не го направих. От толкова време ме моли да я заведа в новия бар, дето са го отворили на доковете — „Пан“. Имала цял гардероб, пълен с готини дрехи, които вече започвали да хващат паяжини. Опитах се да й намекна възможно най-деликатно, че трябва да пестим за голямото събитие, че трябва да събираме пари за сватбата, за къща и така нататък. Нали си представяте какъв гаден лицемер съм изглеждал след това.