Минавам покрай катедралата, ужасена от нощта, която ме очаква — едно празно платно и хиляди цветове в джоба ми. Рисувам картина. Откачен секс с проститутка, който потушава нестихващия болезнен огън в слабините ми, а след това траещ с часове и подклаждан от кокаина разговор с някой охотен събеседник. Продължавам нагоре покрай катедралата и завивам по Хъскисън Стрийт, където силен прожектор осветява оживената улица с ослепителната си светлина. Навсякъде има хора, скупчени на малки групички. Най-напред си казвам, че сигурно е станало убийство, точно на границата на квартала на червените фенери. Бързо се запътвам към оживлението, усещайки странен трепетен възел в слънчевия си сплит, но разочарована узнавам, че е филмов екип, който произвежда поредния телевизионен буламач по класически сюжет — бричове и дълбоки деколтета. Хоуп Стрийт и Пърси Стрийт, разядените дробове на квартала на моите чаври, превърнати в Дикенсов бедняшки квартал. Питам се дали да не се прибера през Токстет, обаче в този момент ми хрумва нещо.
Натискам звънеца. Никакъв отговор, обаче по жълтеникавата светлина зад пердетата, че вътре става нещо. Връщам се на улицата, вземам малко камъче, леко залитам и го хвърлям към прозореца. Двама типове, облечени в дрехи от времето на Оливър Туист, ми подсвиркват, докато минават покрай мен. Поклащам глава, смутена заради тях. Хвърлям още един камък и прозорецът се отваря. Очите ни неловко се срещат.
— К‘во искаш?
Гласът е груб и както винаги груб.
— Аз съм, Мили. Помниш ли ме?
Фигурата на прозореца мята боязливо поглед през рамо, след това се навежда навън. Косата й е прибрана назад и така подчертава грубовато издадените й скули и дивите й черни очи. Тя е по-красива и по-слаба, отколкото я помня. Влагалището ми копнее за докосването й.
— А, днес си Мили, така ли? Е, ще се наложи да се разкараш, както и да се казваш. Веднага!
— Хайде, пусни ме да вляза. Тук е ужасно студено.
— Не ме ли чу, хлапе? Заета съм, мамка му.
— Твърде заета, за да прекараш нощта с любимия си клиент?
Пердетата на горния прозорец потреперват и се разтварят, а лицата на почтените хорица гневно ме гледат.
— Вече ти казах, момиченце. А сега се разкарай и ме остави на мира.
Тя затваря прозореца с трясък. Хвърлям още един камък. Той отскача и се търкулва глухо по платното. Мятам още един и този път стъклото затреперва от удара. Тя се появява на вратата по халат. Онзи, който бях облякла аз. Вижда се само бялото на очите й, които е завъртяла нагоре. Самоувереността ми поспада.
— Извинявай — казвам, — просто исках да разбера дали не искаш компания. Не е нужно да правим нищо. Можем само да пушим или нещо такова.
Тя обаче не е навита. Започва неистово да клати глава. Добре, последен опит и си тръгвам, ще се задоволя с някое списание. Опитвам се да се пошегувам.
— Това е най-малкото, което можеш да направиш, след като ми дадеш една доза.
— Разкарай се от тук или ще ти издера скапаното лице.
Тя се втурва напред, а аз хуквам. Бягам ли бягам. Покрай скапания филмов екип, по Катерин Стрийт и направо по Парламънт Стрийт, дълбоко в сърцето на Токстет.
Джейми
Съвсем се е смахнала. Не знам какво му става на това момиче — наистина не знам, човече. Като че ли просто не може да остави нещата да си текат гладко и лесно. Преживяваме труден момент, отиваме в Уелс, оправяме нещата, нали така? Връщаме се едва ли не по-близки, отколкото бяхме преди. Това си е почти като открита покана към смахнатата госпожичка О‘Райли, ако някой допусне грешката да сметне, че тя е готино нормално момиче, което може да ти бъде приятел, с което можеш да се посмееш и на което можеш да разчиташ — ама тя прецаква всичко. Просто не иска да го допусне. Аз това? Добро момиче, с добро сърце, добро по душа — я стига! Ще ти покажа аз на теб! Ей сега ще замъкна горкото дете в кенефа и ще й го начукам, за да не си мислиш, че ме познаваш толкова добре. Е, дойде ми до гуша от това, човече. Вече си имам собствени приоритети, а те не включват да тичам след Мили, когато на нея й трябва някой да й обърне внимание. Повече няма да му играя по свирката на това момиче. Сама да се оправя. Финито.