Осма глава
Мили
Токстет има десетки лица, а точно след полунощ е любимото ми. Улиците са притихнали и напълно безопасни, осеяни с пияни старци, които весело се прибират у дома — оставят живота естествено да им се изплъзне, с достойнство и с изисканост. Дори бандите гаменчета, които се събират под уличните лампи като мушици, са миролюбиви и безобидни. Цялото насилие и застрашителност се източва от телата им и те стават непредпазливи и отпускат рамене. Токстет спи.
Сядам на тротоара и поглъщам всичко с очи. Татко от години се тревожи, че тези опасни улици не ме плашат, но е точно така. Не мога да се страхувам, когато знам, че нищо лошо няма да ми се случи. Знам си го.
Бръквам в джоба си, изваждам коката, вземам си малко с нокът и паля цигара. Отмятам глава и издишам към синьо-черното небе, осветено от въртящи се като огнено колело звезди.
Лек ветрец довява вестник в краката ми, той шумоли там известно време, след това полита зад мен. Минава време. Паля си още една цигара.
Едно такси с клюфкане разкъсва мъртвешкото спокойствие и намалява, за да изхвърли товара си. Силуети застават прави и говорят, сетне тръгват по улицата, изчезват. Таксито потегля толкова рязко, колкото е спряло, завива и нощта го поглъща. Токстет отново притихва. Смръквам си още малко, изпращам нощното небе в спомените и се надигам.
Докато стигна до Смитдаун, цигарите ми свършват, затова се запътвам към денонощния. Поток от студенти се влачи към дома, всички са със зачервени лица, бъбрят и се кискат по характерния за студентите превзет и глуповат начин. Влизат и излизат от заведенията за бързо хранене като замаяни плъхове, а на тротоарите банди от тийнейджърки в анцузи и пижами, някои ненавършили дори десет, дебнат изоставащите.
Опашката пред гаража стига до улицата. Има студенти, малки хулиганчета и нетърпеливи шофьори на таксита, но най-вече е пълно с тийнейджърки, чиито лица са трагично и преждевременно остарели преди телата им. Отивам най-отпред и пъхвам една петарка в ръката на млад сомалиец, наркотично уверена, че той няма да ми отмъкне парите.
— Айде да ми вземеш едно боро лайтс, а?
Той раздразнено вдига вежди, обаче все пак взима парите. Чакам го до стената и тайничко оглеждам една стара чанта — кокалеста, с помръкнал поглед, обаче устата и гърдите й са все още налети и предизвикателни.
Щръкналото й зърно напира под мъхнатата блуза и усещам как там долу ме пронизва тръпка.
— Ей, момиче — грачи тя и се приближава, — дай ми някоя лира да се прибера вкъщи, а?
Пачаврата не е подготвена за това, което следва.
— Мога да направя нещо още по-хубаво — грейвам. — Ще те заведа да пийнем по едно, ако искаш.
В помръкналите й очи проблясва нещо.
— К‘во?
— Можем да идем в „Джейлънс“ отсреща, да се посмеем, да хапнем по нещо. Какво ще кажеш? Хайде, ще изядем по един сладолед.
Ококорва се от смайване.
— Бъзикаш ли ме?
— Не! Каня те да пийнем по едно, ако искаш. Ти си сама. Мен ме зарязаха приятелите ми. Честно казано, хич не ми се прибира. Тъкмо разбрах, че моят старец си има… е, няма значение. Не искам да те отегчавам. Хайде, какво ще кажеш?
— Ти си луда, бе! — прекъсва ме тя. — Направо си откачила.
Вече се е изправила и ме измерва със стъкления си поглед. Паникьосвам се при мисълта, че тя ще изчезне. Не искам да се прибирам. Искам нощта да продължи вечно.
— Добре, ще ти платя — прошепвам. — Няма да съжаляваш. Хайде, можем двете да идем в парка. Ще ти бъде хубаво.
Тя навира лицето си в моето и аз се отдръпвам, усетила вонливия й дъх. Очите й пламтят в орбитите си.
Брадичката ми увисва пред гърдите и в корема си усещам как ме гризе нещо болезнено, познато и лошо.
Тя се отдалечава, мърмори си нещо и клати глава, а кльощавият й задник подскача в анцуга.
— Ти губиш — провиквам се след нея. — Ти губиш.
Бръквам в джоба си за цигара. Нямам. Тъкмо се каня да се наредя на опашката, когато си спомням за сомалиеца. Вдигам поглед — той е следващият на ред.