— Да не си посмял да ми държиш лекции като на някакъв тъп студент — заявявам аз и усещам как гневът напряга и разкривява лицето ми. — Аз познавам този квартал не по-зле от теб, шибаняк такъв!
Той неволно потръпва и зяпва. Не знае какво да каже.
— А ако аз съм се държала идиотски, на теб пък какво ти дава правото да ми даваш урок?
— Да ти давам урок ли?
Той се окопитва, потулва смайването си отпреди малко и се прави на войнствен.
— Да, да ми доказваш нещо, като ми извадиш акъла от страх?
— Мили, за какво говориш, момиче?
Навежда глава и вдига ръце.
— За теб и за скапаните ти игрички.
— Какви игрички? Какви уроци? Започваш да говориш като друсана откачалка. Това си е чиста параноя, бейби.
— Параноя ли?
— Точно така, момиче — и ще ти кажа още нещо. Ако не знаех, че тази вечер си толкова друсана и мотана, нямаше да ти позволя да седиш в колата ми и да ми се правиш на важна.
Той отново се навежда напред, клати глава и се опитва да си придаде оскърбен вид. Ухилвам му се подигравателно.
— Ей, дай по-спокойно, а? И приеми, че не всеки тъпак иска да ти го начука. Видях те почти просната на тротоара като някаква смачкана пачавра. Не исках да ти натрисам Кев, затова го разкарах и се върнах да те търся. Адски се притесних за теб, ясно? Миналата седмица изнасилиха едно момиче. Това нищо ли не ти говори? — Той отчаяно клати глава. — Освен това съм пил четири пъти повече от допустимото. Рискувам книжката си заради теб, а ти какво — само ме ругаеш. — В очите му има обида — истинска обида. — Извинявай, че те уплаших така, обаче трябваше да съм сигурен, нали? Не можех просто да спра до някое птиче и да му изкарам ангелите, нали?
Отпускам се назад на седалката. Няма да му се дам. Следва дълго мълчание, прекъсвано само от шумното ми дишане. След това той ме смушква.
— Обаче вадиш страхотна походка. За малко да си помисля, че си от бранша.
Навежда глава и закачливо прокарва пръст по носа ми. Искам да продължа да съм му ядосана, обаче не мога. Той стисва брадичката ми и изтръгва неохотна усмивка от устните ми.
— Хайде, миличка — казва и включва на скорост, — хайде да се прибираме. Ще отидем у нас и ще ти дам няколко успокоителни. Оттук чувам как думка сърцето ти.
Не, иска ми се да му кажа, закарай ме у дома, обаче само свивам рамене и го оставям да кара.
Колата набира скорост.
— Някой от вас прибра ли чантата ми?
— Не, сладурче. Не видях някой да го прави. Трябва ли да блокираш някакви карти? — пита и ми подава мобилния си.
— Не, никога не ги нося със себе си навън.
Пробожда ме искрено съжаление, че никога няма да видя онези снимки. С изключение на тях в чантата нямаше нищо ценно. Пред блока си той угасва двигателя и ме кани вътре. Отказвам с думите „Наистина съм скапана и трябва да си легна“ и лицето му се сгърчва за секунди. Стиска устни и изскача навън. Във внезапната тъмна тишина на празния автомобил в главата ми се стичат откъслечни спомени от изминалата нощ и отново ме залива трепетна параноя. Всички тези глупости на Шон, че ме бил спасил от гнева на улицата, са само фасада. Нямало е никаква нужда да идва да ме търси. Смята, че е трябвало да ме има, докогато бяхме насаме в апартамента му тази вечер. И можеше да стане точно така, ако не се бяха появили момчетата. Точно така е. Обаче не е имало никаква нужда да идва да ме търси. Видял ме е да седя на тротоара и е решил, че му се дава нов шанс, това е. Само че знаете ли какво — той няма никакъв шанс.
Излизам навън и студът забива нокти в голите ми крака. Заставам пред колата и се облягам на топлия капак. Паля цигара и обмислям положението. Ако си тръгна сега, ще ме помисли за нервна — в най-лошия случай уплашена. Но ако му позволя да ме откара у дома, ще направя точно каквото иска — ще му позволя, ще му кажа „да“.
Минава време. Питам се дали малката Сюи се е прибрала благополучно вкъщи. Надявам се да е добре. Не трябваше да й правя тези неща, колкото и силно да ме желаеше. Не беше редно. Паля още една цигара. Един прозорец горе светва и угасва, а малко след това се появява Шон. Приближава се колебливо, а от ъгълчето на устните му виси цигара. По дяволите, наистина изглежда фантастично. Кълна се, ако не беше Шон, а някой друг, непознат, когото съм отвлякла от някой бар, щях да се забавлявам с него из целия град. Невероятен копнеж се надига в путката ми. Стискам я и го удържам. Няма начин това животно да се доближи до мен.