Свивам извинително рамене и впервам поглед в кадифения мрак на улицата, където фаровете дебнат хищно и издишат струйки от вълнение и страх във вече подплашената нощ. Безумен силует залита край прозореца и спира, за да ни погледне. Просто форма без лице. Може да е тя. Може да е всеки друг. Отмествам очи към Джейми, който ме наблюдава настойчиво, и изгълтвам ледените остатъци от уискито си. Стоварвам чашата върху масата по-силно, отколкото съм възнамерявала, и Джейми отмества очи от ляво на дясно. Мята стеснителна усмивка на двойката, чието внимание сме привлекли.
— Споко, мамка му. Петък е — казвам аз.
Отваря уста, за да възрази, но се появява сервитьорката и му връчва едно меню. Аз поставям своето на масата, скръствам ръце и навеждам глава. Думите плуват пред очите ми, което ще рече, че очите ми са по-пияни от главата. Обаче не толкова, че да позволя косматата китка да се стрелне надолу и да вземе празната чаша. Изкушавам се да я дръпна настрани и да я попитам дали подозира за този свой огромен проблем. И дали знае, че един простичък курс на лечение с лазер ще я избави завинаги от него и ще я превърне от привлекателна жена, която никой не иска да чука, в абсолютна трошачка, която всички искат да изчукат. Ще й направя услуга. Стисвам китката й, докато отново пресушавам чашата. Може да го направя. По-късно.
Коремът ми се свива дори при мисълта за храна. Пропускам предястието и си поръчвам салата с козе сирене. Джейми поръчва две предястия и стек с пържени картофи. Объркано и смутено разглежда листата с вината и се спира на бутилка „Пюли Фуме“ — любимото ми. Не може да си го позволи, но просто сърце не ми дава да му кажа, че в състоянието, в което съм, не давам и пет пари какво пия. Отсега нататък всичко ще има един и същи вкус. Поръчвам си още едно уиски. Косматата сервитьорка изчезва, а Джейми ми мята неодобрителен поглед. Чувствам се като четиригодишна.
— Защо е това?
Той пъхва под носа ми чаша с вода, която аз на свой ред бутвам обратно.
— Знаеш — казва той през стиснати устни. Пали цигара и си лепва отчаяно изражение. Като на свестен мъж, женен за злобна продавачка на риба. — Е, не ме гледай така. Твоя беше идеята да излезем да хапнем по нещо, а си поръча само някаква заешка храна и толкова уиски, че можеш да упоиш банда скитници.
Извивам вежди — изпитания във времето дразнещ за него жест, до който прибягвам, когато Джейми използва думи, с които се опитва да ме впечатли.
— Да упоя ли!
Театрално забелвам очи и дяволито смигвам на съблазнителното невръстно девойче, дето седи срещу мен с родителите си. То свежда глава и неловко се размърдва на мястото си. Джейми се мръщи — а може би се усмихва. Лицето му ми е ту на фокус, ту е размазано. Обичам лицето му. То е смело и елегично. Просмукано е с история. Танцува, когато той говори.
— Хайде, Мили, дръж се прилично. Ще ни изгонят, ако не внимаваш.
— Тя си го търси.
— Тя е още дете. Освен това е с мама и татко.
— Обаче въпреки това си го търси.
— Ще ти го напомня, когато ти имаш дъщеря и спипаш някой дебел дърт развратник да я сваля.
— Някак си не мога да си се представя като майка. Като дебел дърт развратник може би, обаче не и като майка.
— Ааааа, видя ли! Точно същото казваше и Ан Мари! Не че си се представяше като дърт развратник. Просто никога не е имала майчински инстинкт. Обаче да я видиш сега!
О, боже! Грешен ход, Джейми, скъпи. Тъкмо си мислиш, че познаваш някого и той ти излиза с нещо толкова гадно, че направо се смайваш. Как изобщо може да му хрумне подобно нещо? Как изобщо може да ме слага в един и същ кюп с тази скапанячка с бронзов тен!
— Само да я видиш, бейби! Мине ли покрай бебешка количка, веднага й се насълзяват очите.
Лицето му влиза във фокус и излъчва обожание. Гади ми се.
— Да, обаче аз изобщо не приличам на Ан Мари. Ние сме от различни светове.
— Аааа, не, не сте чак толкова различни — заявява той отбранително.
— Напротив, така е. Различаваме се най-вече по това, че когато видя на улицата майка с хлапе, първата мисъл, която ми хрумва, е как юмрукът ми ще влезе много по-лесно в нея сега, след като се е разширила след раждането.
— Пфу! Е сега вече наистина няма да можем да ядем.
— Не ми се прави на светец, Джейми Кийли. Нали тъкмо ти ми вкара тези мисли в главата. Преди да се запозная с теб и с Били си бях примерно католическо девойче. Вие двамата ме направихте перверзница. Вие ме накарахте да гледам „Фермата на животните“, когато бях на колко, а… На четиринайсет — ето на колко! А това се равнява на сексуално малтретиране на дете, не е ли така? — Вече се забавлявам с него. Ще клъвне, ще налапа и кордата, и плувката. — Искам да кажа, не си ли помисли как ще се отрази на едно младо и впечатлително съзнание контактът с такава брутална мръсотия?