Подсушавам се, навличам халата на татко и се замъквам надолу по стълбите. Татко е оставил да свети в кабинета си. Наливам си още едно уиски, отпускам се на дивана и лежа там известно време, зареяла поглед в нищото. Постепенно тишината и мракът, нарушавани само от тиктакането на часовника, ме отвличат надалеч. Чувствам се откъсната от всичко около себе си, все едно гледам стаята отвън през прозореца. Плъзвам поглед наоколо в търсене на предмет, на образ, който ще ме изтръгне от това отчуждение, но всичко се отдръпва по-далече и по-далече. Сменям мястото си, светвам една лампа на стената и сега става друго. Сега всичко край мен внезапно ме връхлита, изисква вниманието ми, разбърква мислите ми. Изваждам някакъв вестник изпод възглавницата, свеждам глава към скута си и поглъщам всяка снимка, всяко заглавие и подзаглавие, без да смея да вдигна поглед към непрекъснато отдалечаващата се стая. Прочитам вестника за втори път, след това го поставям на пода и бавно, боязливо оглеждам стаята. Стените ми отвръщат с гневен поглед.
Премятам крак връз крак, сетне обратно. Пак скръствам крака, после се хвърлям на пода и се предавам пред факта, че не се чувствам добре. Обаче няма причина за паника. Поемам дълбоко въздух. Ще премине.
Става по-зле.
В главата ми гъмжи от безредни мисли. Секс с господин Кийли. В Мърси плува отрязан детски глезен. Размекната кожа, която се свлича от скулите. Силно се удрям по лицето. Я се стегни, казвам си, прави нещо, Мили, и не мисли! Пускам телевизора и се опитвам с всички сили да се съсредоточа върху лицата на двама мъже, съпруг и любовник на една невероятно дебела двайсетгодишна жена, и нещата за известно време се успокояват, обаче внезапно след това лицата се стопяват в жълто, а сърцето ми пърха като птица в клетка. Извивам се нагоре и поемам дълбока глътка въздух. Всичко е наред, уверявам се, добре си. Пресушавам остатъка от уискито, сядам на дъската на прозореца и се опитвам да се държа и да мисля по възможно най-нормалния начин. Успявам да овладея нещата за няколко минути, но след това съзирам отражението си в огледалото над камината — див и чужд поглед, с десетилетие по-старо лице. Не съм добре. Изпускам му края. Нещо не е наред, никак не е наред.
Кръстосвам дневната, пет крачки напред, четири назад, като размишлявам дали да събудя татко и да му призная всичко. Какво да му признаеш обаче? Че си взела свръхдоза кокаин? Не! Не го казвай. Добре си.
— Добре съм — уверявам се на глас, като подскачам от острото химическо звучене на гласа си. Ходя още малко. Пет крачки напред, четири назад. — Добре съм. Добре съм. Леви, десни, леви, десни. С блажено облекчение си давам сметка, че движението забавя процеса, изморява ме. Най-сетне. Най-сетне, мамка му. Сядам. Пийвам пак. Фас. От това се нуждая. Една цигара и ще се оправя.
Палтото ми е преметнато през перилата на стълбите в коридора. Бръквам в джоба и вадя празен пакет цигари. Сърцето ми бие до пръсване в най-горната точка на слънчевия сплит. Къде са скапаните цигари, които момчето ми купи от гаража? Бръквам отново дълбоко в подплатата на палтото, този път напълно отчаяна. Нищо. В главата ми нахлува откъслечният спомен как разкъсвам дрехите си, за да легна на задната седалка на колата на Шон с разтворени за него крака. Виждам как пакетът цигари изхвърча — един бог знае къде. На кого му пука. Така ти се пада, Мили. Така ти се пада.
Само че веднага трябва да изпуша една цигара — дори пура. Втурвам се към кабинета на татко. Знам къде ги държи. Стисвам главата си с две ръце, за да й попреча да се разцепи, и клякам пред бюрото му. Долното чекмедже е заключено, обаче аз знам, че държи пурите там, затова без да се замислям насилвам ключалката с ножа за хартия, отварям, намирам кутията за пури, обаче там няма пури. Неистово изсипвам съдържанието на кутията на пода, като все още очаквам отвътре да се покажат някакви скрити запаси, но вместо това виждам документите. Смайвам се и ми се завива свят, когато тези писма и снимки започват да идват на фокус и бавно, съвсем бавно осъзнавам какво е това и колко много ми се иска да не бях влизала тук. След това се просвам задъхана на пода, залива ме трептяща поредица от думи, от истини и от лъжи, и аз се предавам на тази остра и раздираща се вълна, която се надига в тялото ми и ме изтласква към празно и черно място.
Девета глава
Мили
Най-напред виждам небето. Необятен простор от гробовни пасища. Надигам се и примижавам срещу прозореца на спалнята. В далечината са надвиснали десетина блока бетонно тревожно предчувствие. Две армии от високи постройки са поделени между севера и юга и са подредени в ничията земя на града, която бавно се разгръща под утринното слънце. На улицата долу хората поливат с топла вода заскрежените си коли, преди да тръгнат на работа. По тротоара преминава пощальон с ниско наведена глава. Целият град е плосък и потиснат.