— Губиш си времето, скъпа — каза й татко.
Макар да удостоих татко с усмивка, изразяваща несъгласие, аз си мислех точно същото. Месеци й бяха нужни, за да го възстанови. Вложи толкова много време и усилия. Време, от което тогава си мислех, че лишава татко. А сега, обръщайки поглед назад, съзирам грозната ирония на събитията. Че възстановяването на осакатените парчета дърво и метал по някакъв начин може да запълни емоционалната пропаст, която татко е изкопал със собствените си голи ръце.
Ето това мама умееше най-добре. Да бъде майка и съпруга. Да влага всичко от себе си, че дори и повече в грижите за нас.
Кутията за пури е празна, а съдържанието й е разпиляно по пода. Смъртоносен калейдоскоп от лъжи и измами, изровен при едно случайно откритие. Очите отказват да ме слушат, докато с мъка разглеждам болезнената купчина от размазани петна и точки. Дълбоката чернилка вътре в мен ме е подготвяла за нещо много по-лошо и сега то зейва пред очите ми. Мама ми е писала. Помня как извадих писмата от купчината и ги отделих от останалата мръсотия, защото не исках да повярвам. Щях да ги изгоря. Не исках да ги чета.
Някои неща, които снощи не съм забелязала, защото съм била твърде слисана, сега стават очевидни. Пощенският код на единия плик е размазан от дъжда и е неправилен. От предишния ни адрес е. Пликът е от един комплект, който й подарих за Коледа. Мама винаги предпочиташе да общува чрез писма — дори и за да си запази час при лекаря. Само че не използва нито един лист хартия от този комплект.
— Прекалено красиви са! — противеше се тя. И така те си лежаха на тоалетната й масичка като безценен накит. Просто листове. Безусловни и сантиментални в голотата си.
Взирам се в името си отпред на плика. Не мога да го отворя. Отварям го. Изваждам писмото и съм шокирана до сълзи — не само от познатия прецизен наклон на почерка й, но и от датата, деветнайсети юни. Изпратила е това писмо преди по-малко от шест месеца.
„19 юни
Скъпа Мили,
Повече от всичко на света ми се иска в момента да те гледам в очите. Това са неща, които трябва да бъдат казани, а не написани. Обичам те. Много те обичам и всяка минута мълчание помежду ни ме убива. Тръгнах си и изоставих най-любимото си нещо на света. Звънях ли звънях и чаках теб, мила. Умолявам те да ми дадеш още една възможност — моля те, нека ти обясня.
Колко ми липсваш, Мили. Все още се питам дали съм постъпила правилно. Толкова много ми се искаше да издържа, докато завършиш университета. Исках да съм там, когато си идваш от лекции, когато водиш приятеля си у дома, когато се прибираш пияна! Исках да съм там, когато получиш оценка на първата си курсова работа, когато се научиш да шофираш, когато се връщаш от изпит или от среща, които не са оправдали очакванията ти. Исках да съм там, когато завършваш.
Татко говори ли с теб, Мили? Обясни ли ти? Решихме, че той ще прецени кога е най-подходящият момент да научиш за нашия ужас, но вече минаха две години, момичето ми, и аз умирам тук без теб. Не мога да продължавам повече така. Не отговаряш на обажданията ми, късаш билетите за влака, които ти пращам. Обръщаш ми гръб и бягаш от мен на улицата. О, скъпа моя, толкова силно те нараних, нали? Може би трябваше да остана и да преглътна, както правят мнозина други. Може би баща ти е постъпил жестоко и егоистично, задето толкова време те е държал в неведение. Но скъпа, ти беше толкова малка, толкова мъничка — ако ти бях казала истината, никога нямаше да успееш да се съвземеш. Въздържах се колкото можах, до деня, когато минаха приемните ти изпити — тогава просто рухнах. Чаках седем години, скъпа, но ако знаех, че толкова дълго време няма да те виждам, никога нямаше да си тръгна. Щях да остана и да търпя като останалите нещастници, чийто съпрузи правят живота им на пух и прах. Толкова съжалявам, Мили.
Изпращам ти и пари за билет за влака. Трябва да те видя, Мили. Умолявам те. Моля те, недей да мразиш баща си. Независимо от случилото се между нас, той е добър човек и те обожава. Той живее заради теб. Знам го. И знам, че да се крие зад тези лъжи го наранява почти толкова, колкото мълчанието му наранява мен.
Моля те, прости ми, задето си тръгнах, но не съжалявам за стореното. Ако можех да върна времето назад, пак щях да направя същото, обаче щях да те взема със себе си. Прости ми, мъничката ми.