Толкова ми липсваш, че направо ме боли.
С обич от твоята любяща майка“
Сгъвам писмото на две и го пъхвам обратно в плика. Опитвам се да не плача, но безуспешно. Безпомощна съм. Разтърсват ме ридания и кълна се, ако имах пистолет, щях да си пръсна мозъка. Прокарвам опакото на ръката през лицето си, примигвам, за да прогоня сълзите, и подреждам писмата на мама. Мамка му. Мамка му. Това е… Просто не мога да го проумея. Как е възможно? Как е възможно да й го е причинил? Как е възможно да го е скрил от мен? Преглеждам остатъка от отровата — жалките спомени на татко. Писма от влюбени студентки, снимки, толкова много снимки, толкова много лица. Кутийки кибрит. Билети за влак. Ръчно изработена картичка с пощенска марка от Пензанс. Почеркът е крехък и много прилича на маминия.
„Господи, Джери, какво ти причиних?
Да си тръгна, да замина толкова надалеч.
Ужасно съжалявам — съжалявам за всички ви.
Не мога да спра. Не мога да спра да те обичам.“
Мо? Леля Мо?
Сърцето ми се раздува като балон, след това изчезва.
Връща се при мен, когато го бодва остра игла.
Има още една картичка. От Нова Зеландия. Тя е в Нова Зеландия. Ще го чака вечно. Значи леля Мо не е мъртва. Напълно съм съсипана.
Исусе, какво си направил, татко? Моля те, недей, татко. Моля те, кажи ми, че не си се чукал със сестра й. Аз там ли съм била? Всички ли бяхме там, на скапаната почивка? Какво си причинил на мама, татко? Студентките ти, всички други лица, тези усмихнати и красиви девственици — не мога да го проумея. В плен на измамната си и перверзна логика мога едва ли не да те поздравя. Да взема твоята страна. Но със сестра й? О, боже, не! По дяволите, татко — какво си й причинил?
Хуквам обратно нагоре по стълбите. Вратата му е открехната. Виждам как тялото му се издига и спуска, поти се на фона на белите чаршафи, виждам и лявата му буза, отпусната и плътна върху възглавницата. Обзема ме ярост, като го гледам, потънал в забравата на съня. Толкова много ми се иска да го ударя, че ръката ми едва ли не сама се вдига на юмрук. Мога да го убия още сега. Наистина бих могла. Просто ще се приближа, ще притисна палци към мършавото му гърло и ще стискам, ще стискам, докато лицето му се изпразни от живот. И след това да си тръгна. Мога да го оставя да лежи там, студен и с изцъклени очи.
Обаче в този момент той се прокашля и се обръща на една страна. Лека и уязвима кашлица, кашлицата на стар човек — и аз отново съм малка и безпомощна, и внезапно смалена, усещам как ме сковава страх.
Навличам си някакви дрехи и започвам да си събирам багажа с колеблива припряност — банкови карти, бельо…
Леглото му проскърцва и сърцето ми спира за един дълъг и мъчителен миг. Отново започва да бие, обърква ме, и изплюва малки частици от мен по стената.
Мамка му. Телефонът ми. Къде си оставих телефона? Очите ми обхождат стаята и спират на прозореца, за миг съблазнени от безгрижния ритъм на небето.
Телефон, пари, кокаин… кокаин? На тоалетната масичка, на пода на спалнята, в кухнята, в кабинета? Мисли. Мисли.
Чувам го как пърди. Кашля притеснено и след това леглото изскърцва решително — вече е буден. Чувам как всмуква огромна глътка въздух, когато се прозява. Усещам как сяда, събира мислите си, рошав и нищо неподозиращ. Няма никаква представа какво се е случило.
Исусе, вече е спуснал крака на пода. Тромав, некоординиран, пристъпва тежко към спалнята ми. Отивам на пръсти до вратата и дръпвам резето. Прикляквам и се спотайвам зад ключалката. Спокойно, Мили. Стегни се. Той няма да влезе. Никога не влиза.
Краката му вече са на прага. Пред скапаната врата е. Чувам пушаческото му дишане, лекото свистене, което почти заглушава силното туптене на сърцето ми.
Започвам да прегрявам. Металното жилене на адреналина пари в устата ми.
— Мили? Будна ли си? — гласът му звучи изкривено, все едно говори по радиото.
Опирам се на дланите си и спускам задника си на пода, след това се сурвам обратно към леглото.
— Мили?
Разкарай се, копеле!
— Ако искаш да занеса курсовата ти работа, само ми викни, миличка!
Ти я прогони, накараме да я презирам и криеше писмата й от мен. Ти, нещастно копеле — ти си скрил всичко от мен!
Заравям лице дълбоко във възглавницата си и запушвам уши, за да не чувам гласа му, затова все още чувам туптенето на сърцето си. Лежа неподвижно, твърде уплашена, за да дишам или да мигам.