Минава време.
— Мили, добре ли си там вътре?
Преглъщам дълбоко, като се опитвам да погълна възможно най-много кислород, колкото могат да поемат съсипаните ми дробове. Стаята се размазва пред очите ми.
— Днес нямаш лекции, нали?
Копеле такова. Ти просто си продължил напред, нали? Продължил си, все едно нищо не се е случило, все едно си нравствен, почтен и изпълнен с обич човек. Все едно си моят баща.
— Мили?
Гласът на татко звучи по-ясно.
— Добре ли си вътре? Искаш ли да ти донеса аспирин или нещо подобно?
— Не, татко, добре съм.
— Искаш ли да предам курсовата ти работа днес, миличка?
— Не.
— Сигурна ли си, че си добре? Звучиш, все едно имаш пристъп на астма.
— Нямам астма. Остави ме на мира. Спя.
Той се запътва към тоалетната и аз чакам да чуя звука от падащо в дупката лайно. Тогава премятам крака през леглото, подпирам се на гардероба, за да запазя равновесие, и бавно се повдигам. Изчаквам да премине внезапно обзелото ме замайване, след това грабвам сака си и се промъквам тайно на площадката, където като мъгла е увиснала миризмата на изпражнения. Смъквам се на долния етаж и забелязвам кокаина върху кухненската маса. Пъхвам го в задния джоб на джинсите си и излизам през задната врата. Хуквам по Глоувдейл, завиван надясно по Бридж Лейн, където неподвижното зимно слънце изкрещява в лицето ми и аз отскачам към една улична лампа. Олюлявам се, но не падам и продължавам да тичам чак до Алъртън Роуд, докато не се озовавам в безопасност насред жуженето на оживеното сутрешно движение. Пред „Теско“ махвам на едно такси и си давам сметка, че не знам накъде бягам. На Катерин Стрийт, полуизпаднала в транс, промърморвам на шофьора да спре. Къде да отида? Къде? При мама? Още не, още не — трябва да помисля. Трябва да премисля всичко това. Чудя се с помътен поглед и пребледняла, докато вървя по Парли.
Влизам в една телефонна кабина и се обаждам на Джейми.
Джейми
— Можеш ли да дойдеш при мен? — казва ми тя. Плаче, мамка му! Страхотна актриса е, трябва да й го призная. — Случи се нещо ужасно.
О, ще дойда, само почакай! Говоря възможно най-студено — нека да си знае:
— На работа съм, Мили. Ще изляза в почивка чак в дванайсет. Какво се е случило?
— Не мога да ти кажа по телефона, скъпи. Но е… лошо.
Лошо значи. Така ли му викаш? Не си дори наполовина близо до истината. Нещо повече е. Гадно е. Такава е тя — гадна и зла. Направо е побъркана. Ще й дам аз на нея една среща.
— Можем ли да се видим в „Номер седем“? В дванайсет и половина?
— Добре, ще дойда.
Направо нямам търпение, честно казано. А на нея ще й се иска да е отишла на по-дискретно място, като разбере какво имам да й кажа. Мили не си пада по публичните изпълнения. Помня когато с родителите й отидохме да празнуваме седемнайсетия й рожден ден — в някакво претенциозно заведение близо до Паркгейт на брега. Нейните старци започнаха да се карат като луди дали трябва да й разрешат да пие. Разбира се, Джери нямаше нищо против. Беше относително спокойно, не мятаха чинии, както често става, обаче Мили направо се ужаси. Никога не съм виждал лицето на това момиче толкова червено. Каза, че отива до тоалетната, и избяга. Избяга от собствения си рожден ден.
— Джейми?
— Аха?
— Добре ли си?
— Ще се видим в дванайсет и половина.
Прекъсвам разговора и отново опипвам пакета — пакета, който ми разби живота.
Мили
Докато стигна до „Номер седем“, небето се забулва от облаци — сивкави и непреклонни. Сядам на маса до прозореца в залата за пушачи и се заглеждам към павираната улица. Никога не съм обичала някого достатъчно, за да позная болката от предателството — дори и Тери, обаче точно такова е чувството заради стореното от татко. Тялото ми премина през всички обичайни реакции — ревност, омраза, гняв, скръб, чувство за безполезност, и онова, което ми остана, е съвсем ново и окончателно.
Скапана съм. Просто съм съсипана.
Две проститутки извън работно време минават край прозореца с бърза и скоклива походка. Имат си мисия. Мръсни анцузи и мъртвешки бледи лица. Едната от тях неистово смуче един джойнт. Притежава отблъскваща, неестествена увереност. Спират се и надникват вътре, притиснали лица към прозореца, очите им са пронизващи, но едновременно с това и оцъклени, заразени от мръсотията на улицата. Каквото и да търсят, не успяват да го намерят, затова се отдалечават с кльощавите си крака, които изглеждат ужасно на трезвата дневна светлина. Млада сервитьорка студентка, която бърше съседната маса, ме поглежда извинително. Удостоявам я с полуусмивка, след това се извръщам, преди да е подхванала разговор. Студентки. Мразя ги. Достатъчно лошо е, че татко си пъха оная работа в тях, но да харчи време и пари, нашето време и пари, за да вечеря с тях в любимия ни семеен ресторант, е вече непростимо. Пази дори касовите бележки и салфетките, върху които има целувки с червило. Скапаняк. Перверзник — какви мисли са се въртели в главата му, когато е пъхал оная си работа в тях? Как смее да лишава от стойност спомените ни с някаква безхарактерна кучка, която сигурно сега си лежи в стаята и е на седмото небе от възторг, че един от най-уважаваните университетски професори по криминология е избрал точно нея. Колко ли по-нависоко се чувства от простодушните си приятелки, до една попаднали на поточната линия на връзките за една нощ. О, татко, какъв шибаняк си само. И Мо, скъпата, прелестна, неукротимата Мо — какво си е въобразявала, по дяволите?