Джейми
Дожалява ми за нея, когато влизам и я виждам да седи така, сгушена до прозореца. Наистина изглежда ужасно. Бледа като тебешир и със зачервени очи. Направо ме съсипва, когато жените плачат. А тази сутрин се нагледах на това. Тя просто не можа да го приеме, човече. Лежа притиснат до тялото на любовта на живота си, меко и топло, а в следващия момент съм изправен пред съда за престъпление, което, трябва да го призная, малката Мили е планирала съвършено. За малко да ме накара да се усъмня в собствената си невинност, така добре се справи. И колко зор си даде само, човече. Ходила е в денонощното фото, за да прояви снимките. После се е върнала тук, за да бутне тоя боклук под вратата. Нищо чудно, че изглежда съсипана кучката.
И най-лошото, човече, е, че аз ги взех за онези неща. За майтапчийските покани за сватбата, това си помислих, когато видях пакета. Изобщо не се замислих защо е доставен на ръка и така нататък — нито за момент. Малко пакетче, което се появява на вратата, адресирано до нея, и да ви кажа честно, аз дори нямам нищо против. Тя вече е почти част от семейството ми — хората оставят разни неща за нея, защото знаят, че ще бъде тук.
Затова, когато се връщам от тоалетната и я заварвам да седи на кухненската маса вцепенена и вперила поглед през прозореца, изобщо не подозирам, че е свързано с плика. Мисля си, че е намерила нещо — нали се сещате, снимка или писъмце от бивше гадже.
Затова я прегръщам през раменете, питам я какво се е случило, а тя се отдръпва от мен. Мята ми онзи поглед, от който целият настръхвам. Макар да си давам сметка, че ще започне свада, в очите й има някаква лудост, която не съм виждал преди. Просто си седи, гледа през мен, лепва си възможно най-високомерното изражение, и излиза. Излизам след нея смазан — нямам никаква представа какво става, — а тя коленичи пред входната врата и слага плика отново там, все едно връща времето назад. Направо откачам, като я виждам така, човече. Съсипана е — свършено е с нея. Тогава тя застива абсолютно неподвижно на вратата, виждам как си поема дълбоко въздух, казва ми довиждане и си тръгва.
Иска ми се да тръгна след нея, да я накарам да се върне, да оправим нещата, обаче краката ми са омекнали. Все едно съм пиян. Не мога да помръдна за нищо на света. Просто си стоя там като парализиран, мамка му. Зверя се в този плик на верандата и след цяла вечност отивам и го вземам. Почеркът ми е почти познат, въпреки, че пише само с главни букви. Познавам ги тези главни букви. Отварям плика и отвътре все едно ме цапардосва чук. Да паднеш — не вярвам на очите си. Обаче е истина, човече, случва се на мен, сега. След това се съвземам и в главата ми се върти само едно. Мили.
Цялата грейва, като ме вижда. Като дете в супермаркет, което забелязва майка си тъкмо когато си мисли, че се е изгубило. Право да ви кажа, видът й малко ме поразтърсва. Все едно наистина вярва, че по някакъв начин е станала жертва на всичко това. Може би най-сетне е откачила напълно — просто е прекалила и е изгубила мярката. Като онова хлапе, с което се мотаеше братчето ми — Сти Ръгби. Беше адски свестен пич, техните бяха готини, страхотно семейство и така нататък, обаче веднъж той отишъл на клуб, прибрал се и убил стареца си. Викаше, че някакъв глас в главата му го накарал да го направи. Може би точно това е станало с Мили — чула е някакви гласове и е била твърде отнесена, за да спори с тях.