Дръпва лакти и отново взема снимките.
— Какво? Някой ги е изпратил на Ан Мари? Защо? Кой?
Наблюдавам я внимателно, обмислям какво да правя и решавам. Ще го направя.
— Наистина си откачила, Мили. Веднага трябва да направиш нещо с главата си. Честно. Потърси помощ, човече.
Прибирам обратно снимките, правя ги на купчинка и ги пъхвам обратно в джоба си. Тя ме поглежда ококорена и пребледняла. Отваря уста да каже нещо, обаче успява само да изфъфли.
— Сериозно, Мили — казвам аз, слагам ръце на масата и се изправям. — Между мен и теб всичко е свършено.
Тя залита след мен, катурва една чаша с кафе от масата и десетина души обръщат поглед към нас. Почти чувам как сърцето й се стоварва на пода. Цялата трепери, истински силен тремор. За малко да се размекна, наистина — за малко да я прегърна и да й кажа, че й прощавам, обаче тя продължава да ме преследва, казва, че не разбира за какво говоря, по дяволите — просто ме лъже. Лъже ме мръсницата. Обръщам се към нея и казвам:
— Как можа да й причиниш това? Знам, че според теб тя не е достатъчно добра за мен. Държеше се с нея високомерно, нали? Обаче аз обичах това момиче, Мили. Тя ме правеше щастлив. Беше ни хубаво заедно. Ти така и не го разбра. Няма как да знаеш какво е, когато сме само двамата. Беше съвършено. Бях толкова щастлив с нея, Мили. Как можа, момиче? Как можа да направиш нещо толкова лошо?
Вече плаче. По лицето й се търкалят сълзи. Всички я гледат. Оная нахакана сервитьорка ни зяпа и прави огромна сцена. Мили е съсипана — смазана е. Точно като Ан Мари сутринта.
Мили
Тръгвам след него и всички глави в стаята се обръщат подире ни. По бузите ми се стичат гневни сълзи — във вените ми тече необуздан гняв, тласка ме подире му. Странното е, че не ми пука какво ми каза. Пет пари не давам — знам, че не съм направила нищо нередно. Просто не искам да ме зареже така.
Тръгвам след него. Студентката сервитьорка се втурва към мен с това омразно сестринско изражение и ме пита дали съм добре. В гърлото ми се надига гняв и избухва в нов порой от сълзи — не съм тъжна, но просто не мога да се овладея. Не мога да спра да плача. Изскачам на Фокнър Стрийт точно пред някакъв микробус, който ме заобикаля с пронизително пищене на спирачки. Джейми обръща глава, стиснал устни в тревожно възклицание — обаче лицето му отново се навъсва, когато стигам непокътната на отсрещния тротоар. Той ускорява крачка и почти хуква по Хоуп Стрийт. Виждам колата му, паркирал е пред номер шейсет, нашия ресторант. Отново излизам на платното, без да се огледам, отново скърцат спирачки и още коли рязко завиват, но този път той не се обръща. Няма търпение да стигне до колата си и веднага да се махне оттук. Пробягвам последните няколко метра, шмугвам се на предната седалка и затръшвам вратата зад гърба си, преди той да успее дори да пъхне ключа. Очите ни студено се срещат.
— Излез, Мили. Излез от скапаната кола!
Моите очи се заравят в познатото му лице — в чистото и волево очертание на челюстта, в малките бръчици край очите и устата му, в меката му мургава кожа — нещо средно между бадем и маслина. Черти, които не отговарят на спотаилия се вътре непознат. Поемам си дълбоко въздух, преглъщам поредната порция сълзи и го нападам на свой ред.
— Мислиш, че аз съм изпратила тези снимки.
Звукът на гласа ми — спокоен и сдържан, донякъде ме шокира. Вътрешно зверски треперя.
Той отваря уста, за да протестира агресивно. Огромната група гълъби, тълпящи се на тротоара пред нас, внезапно политат. Той ги проследява с поглед, а когато се обръща, изражението му е различно и гневът е заменен от нещо друго, много по-лошо. Лицето на Джейми излъчва неподправена омраза.
— Знам, че си ти.
— Какво?
— Не можеш просто да си признаеш, нали, страхлива кучко?
— Джейми — казвам аз с треперещ глас, — наистина ли мислиш, че аз съм направила това?
— Е, нали точно затова ме извика тук — за да ми го кажеш? Че е било само шега. Да не мислеше, че тя ще погледне на нещата откъм смешната им страна? Какво ти стана? Умът ли си изгуби?
От дълбините на съществото ми се изтръгва пронизително ридание и литва през устата ми.
— Съжалявам, момиче, този път сълзите няма да ти помогнат. Ти направи тези снимки. Ти си ги проявила и си ги изпратила на Ан Мари, за да може всичко между нас да свърши, нали? Това е истината!
— Джейми! Не знам нищо за тези снимки. Помолих те да дойдеш, защото имах нужда от теб.