— Млъквай веднага! Ти открадна тази касета от детската стая. И ако се напънеш да си спомниш, ще се сетиш, че бях изключително притеснен, когато разбрах, че си я гледала. Изключително притеснен.
— Забелязах. Взе да държиш зверовете затворени, когато идвах.
Той чактисва и се разхилва. Обичам да го разсмивам. Не мога да си представя, че тя успява да го разсмее като мен.
Джейми
А така. Истинско чудо е, че тя успя да издържи толкова, честно.
— Джейййймиии! Гладен ли си? — пита ме с огромни томителни очи.
— Направо умирам — отговарям й. — Ще ми се да побързат с пържолата ми. Защо?
— А, нищо.
Погледът й мрачно пробягва из стаята, след това се спира южно от масата ни. Следва мълчание.
— Виждал ли си Шон напоследък? — пита тя, топва парче хляб във виното си и прави купчинка от пепелта, която е поръсила върху масата.
— Не, миличка, не съм го виждал. Не и след тренировката миналата седмица. Което ми напомня — защо не съм те виждал там вече повече от месец?
— Нали следващата седмица започвам в университета? Освен това трябваше да се заема с дипломната си работа.
— Какво представлява?
— Амиии… прилича на много дълго есе.
— Стига, Мили, скъпа. Много добре знам какво представлява една дипломна работа. Исусе! Не питам за това.
— Амиии, става дума за книги. Шантава теория, хм… за разпадането на устойчивата самоличност в съвременната литература.
— Лъжкиня.
Тя се захилва дръзко.
— Ама звучи добре, нали?
— Изобщо не си започнала да я пишеш, нали? Стегни се, Мили. Това е последната ти година. Вижда му се краят. Изобщо нямаш представа каква късметлийка си.
— Добре, добре!
— Сериозно, момиче! Живееш със старците си, които ти угаждат, дават ти мангизи и каквото си поискаш… Правиш каквото ти скимне… Между другото, дори не ти се налага да работиш, за теб всичко е ужасно лесно…
— Казах добре!
В очите й проблясва химически гняв. Веднага сменям темата.
— Между другото, направо го смазах на тренировката. Шон де. Изтресох му един страшно красив висок ляв.
— Знаеш ли дали ще идва в центъра?
— Ъ-ъ, съмнявам се, малката. Наистина се съмнявам. В петък ходи в „Келис“, нали така? Двамата с Били гледат да не се мяркат в града след онзи случай. Обаче да го беше видяла, Мили! Направо изстина! Скапаният О’Мали целият пребледня, момиче! Хич не му беше приятно…
— Искаш ли да отидем там след вечеря?
— Къде?
— В „Келис“.
— К‘во? Мислех, че не можеш да понасяш онова място. Каза, че е пълно с боклуци.
— С порядъчни боклуци.
— Но все пак боклуци…
Вече ми става забавно с нея. Познавам това хлапе достатъчно дълго. Разбира се, знам какво цели.
— Какъв е този внезапен интерес към Шон? Последния път, когато излизахме всички заедно, вие се дърлехте като деца, не беше ли така? Казала си на Били, че си пикала в питието му.
— Не е вярно.
Вглеждам се в нея продължително и настойчиво, бърча вежди и поглаждам брадичката си, все едно се опитвам да разплета някаква сложна загадка. След това бавно и театрално по лицето ми се разлива пророческа усмивка.
— А, разбирам. Вече схващам. Иска ти се малко от другото, така ли? Виж, Мили, ето какво ще направим. Двамата заедно ще се насладим на тази прекрасна вечеря, става ли? След това може да пийнем по няколко коктейла в „Платинум“. После ще те закарам където поискаш — в „Келис“, в „Пот“, в „Дриймърс“, където и да е, — само че аз отивам да си лягам. Трябва да стана в осем, за да закарам Ан Мари на работа, а аз самият утре ще работя извънредно. Така че тази вечер няма да има никакво голямо тъпчене на носовете.
Почти усетих как сърцето й се стоварва върху масата, обаче така стоят нещата — няма да й се дам. Тази вечер да се цупи колкото си иска. Няма да омекна.
— Хайде, Мили! Бъди по-отговорна! Помниш ли как Ан Мари ни наду ушите последния път? — Пауза. Няма да има по-подходящ момент. Минавам в настъпление: — Освен това трябва да е в добро настроение за другия уикенд, нали така?