— Имаш ли цигара?
Бръква в джоба си, изважда пакет „Регал“ и кутия кибрит и се опитва да запали клечка. След като и петата влажна клечка е угасена от вятъра, той изчезва, скрил цигарата в качулката си, и се връща с две запалени цигари.
— Е, какво беше — скъсаха те на изпит или какво?
Извивам вежди и смуквам продължително от цигарата.
— Приличам ли ти на студентка?
— Май не много, обаче не ми приличаш и на птиченце, което би се проснало парализирано на пейка в парка.
— Не бях парализирана, спях. Освен това не давех мъката, а празнувах.
— Празнуваше ли? Сама? Допада ми стилът ти? И какво празнуваше, ако смея да запитам?
Свивам рамене.
— Новият си живот.
Той отмята глава назад и избухва в кикот, все едно съм казала най-смешното нещо, което някога е чувал. Поглеждам го озадачено, но не мога да не се разсмея заедно с него. Той ми харесва. Хващам ръката му и дръпвам нагоре ръкава. Часовникът му е заспал по пладне.
— Късно е — казва той и изтрива една сълза от смях. — А ти къртиш като пън.
— Простудила съм се — отбранително го срязвам аз.
— Ще пипнеш и нещо повече от простуда, ако не влезеш вътре и не се изсушиш.
— Къде вътре?
Той кимва по посока на „Ембаси“, едно общежитие от другата страна на улицата.
— Приятно местенце. И евтинко. — Става и ми помага да се изправя. — Е, ще дойдеш ли?
Отговарям му с неопределено вдигане на рамене, което той приема за съгласие. Мълчаливо се влачим през парка. На портата спира и ми посочва една от белите тераси. Лунният сърп осветява главата му. Той изглежда прекрасен, дори ангелски, и аз мигом разбирам, че ще успея да се възстановя от болестта си.
— Ето — казва той с детинска гордост, все едно е собственик на сградата. — Това е „Ембаси“.
Бялата каменна фасада, голямата червена врата и нарисуваният надпис отгоре са се запечатали в някакъв далечен мой спомен, който не мога да възстановя съвсем точно. Съседните къщи са достатъчно представителни за адвокати или за знатни личности, обаче „Ембаси“ изглежда простонародно и гостоприемно и извиква представата за скупчени около масата изморени пътници, които до късно през нощта си разказват разни истории. Допреди малко бих се порадвала на подслона и на топлината, което такова място би могло да предложи, но внезапно отново се чувствам силна. Знам, че трябва да си вървя.
— Виж, аз ще си тръгвам — казвам, съзнавайки вината в гласа си. — Благодаря ти, че ме спаси, обаче наистина трябва да се прибирам у дома.
— Както искаш — казва той. По лицето му пробягва разочарование. — Ще ми позволиш ли поне да те изпратя до спирката?
— Не, тук е съвсем безопасно.
— Значи знаеш къде се намираш?
— Да, да. В центъра на червените фенери, на границата с Токстет. След час по улиците ще гъмжи от проститутки, сводници и наркопласьори.
Той овладява смайването си. Аз се смея на ококореното му лице.
— Е, благодаря за местната информация.
— В случай че те интересува, тарифата тук е между петнайсет и двайсет.
— Така ли? Снощи минах само с десет, освен това ми направиха безплатен масаж на главата.
Закачливо извивам вежди и двамата колебливо се засмиваме.
— Е, грижи се за себе си, Мили. Радвам се, че се запознахме.
— Ти също. И благодаря. За напитката.
Прегръщам го малко сковано и си тръгвам със смътното усещане за страх, сила и решимост. Вървя по посока на катедралата, която подобно на луната си стои с непоклатимо постоянство в променливия ход на нощта. Каква ирония на съдбата, че място, което излъчва такава красота и святост, гние в порок и падение. Колко ли от туристите, които се стичат тук, биха се върнали, ако знаеха, че то служи като маяк за проститутките и за техните клиенти? Ако знаеха, че гробището на катедралата е портативен бордей, в който се осъществяват най-безценните човешки взаимоотношения и от тях се трупа капитал — обаче сведени до безсмислена размяна на телесни течности и на пари.
Изминавам едва няколко метра, когато ме връхлита една мисъл.
— Ей — обръщам се назад и викам, — аз не съм ти казвала името си.
Лицето му се разпуква в огромна усмивка.
Потупва левия джоб на палтото си и след това прави знак към моето. Бъркам и вадя отвътре банковите си карти и ключовете. Смаяна поглеждам първо тях, после него.