— Изглеждаше твърде красива, за да те обера — казва той.
Дарявам го със сияйна усмивка, съвсем искрена.
— Е, благодаря ти още веднъж. Задето не ме ограби или изнасили. Ти си истински джентълмен.
— Удоволствието беше мое.
Той прави знак за поздрав, обръща се и аз го наблюдавам как се изгубва нагоре по алеята към общежитието. За секунда, не повече, се питам какво ли ще предложи животът на Стан. След това се замислям за себе си.
Вървя бързо по Канинг Стрийт, зъбите ми тракат силно, дрехите са прилепнали към кожата ми, вятърът развява кичури коса в лицето ми. Главата ми вече ще се пръсне от болка. Трябва да хапна нещо, трябва да се измия, трябва да говоря с татко.
Запътвам се към „Джамакалишъс“, ямайското заведение на брега. Там винаги е пълно, а опашката се извива дори на тротоара и носи със себе си сладката миризма на къри с козе месо, свистенето и цвърченето на сладки питки. Опашката се придвижва напред и аз се озовавам вътре, далеч от студения вятър, насред топлата мъгла от бълбукащи тигани. Поръчвам си порция къри и кафяв ориз. Купувам си цигари от съседното магазинче, след това сядам под мъждукащата улична лампа и лакомо се нахвърлям на храната. Ям бързо, почти не дъвча. Облизвам соса от чинията, хвърлям я настрани за гълъбите утре и бръквам в джоба си за цигарите. Откривам, че нямам огънче, затова се надигам и се връщам към района на курвите, за да потърся някой пушещ минувач. Приближавам се към висок тип, който ми прилича на клиент. Той се смръщва, обаче все пак вади запалка, а когато се навеждам към огънчето, ме подушва и рязко се отдръпва. Тръгвам си с едно стеснително „благодаря“ и веднага щом се скривам от погледа му, бодвам брадичка в гърдите си и се помирисвам продължително и силно. Дори със запушения си от коката нос усещам, че воня ужасно. Отвратително — на пиячка, на пот, на наркотици и на мръсотията на града.
Вървя по Хоуп Стрийт с ниско наведена глава, крия лицето си от хапещия вятър и от острата светлина на дебнещите фарове. Вече съм се нахранила и сега трябва да продължа напред. Перспективата за гореща вана, за топло легло и за чисто бельо ме запраща към автобусната спирка на Катерин Стрийт.
Вървя с часове.
Краката ми са натежали и горят, прасците ми са схванати и ме болят. А главата ми ще се пръсне от празнота. Него го нямаше. Единственият път, когато имах нужда да си бъде у дома, да ме прегърне, да ми разкаже своята версия за нещата — а татко го нямаше. Взех му парите и му оставих бележка.
Небето ври в синкаво черно, влачи буря по хоризонти и аз го усещам, усещам как ме завлича във вътрешните територии на лудостта си, докато тялото ми се огъва и се бунтува срещу мен. Толкова ужасно съм уморена, че направо губя съзнание. В главата ми се блъскат блуждаещи мисли и странни проблясващи светлини. Студеният и безумен нощен въздух се е залепил за мен като нежелана кожа. А очите ми са толкова възпалени — толкова натежали и възпалени. Имам нужда от сън. Имам нужда да полегна. Трябва да си почина, преди лудостта да ме унищожи.
Вече вървя бързо. През парка и край моята пейка, където двама скитници се кикотят като вампири от приказките, подложили лица на дъжда.
Излизам през портата и пресичам улицата.
Почти стигнах. Отвъд червената врата бълбука пиянски смях. Хора. Топлина. Уют.
Стан.
Страхът и притесненията ми бързо отшумяват.
Ще вляза през вратата на топло и всичко ще се оправи.
Джейми
Седя на дока вече часове и наблюдавам как светкавиците се прескачат над Мърси. Всичко започна преди шест години. Точно на това място. И онази сутрин бушуваше буря. Реката направо беше пощуряла, човече — ревеше и виеше като бясно куче. Седяхме на брега, само двамата, точно тук, до водата.
Лицето й беше зачервено от дъжда. Тя с мъка идваше на себе си, със замъглен поглед, адски друсана. Аз бях в ужасно състояние — уморен като добиче и махмурлия. Цяла нощ с Били се наливахме с бира. Прибрах се едва на разсъмване и тъкмо се унасях, когато тази малка скиталка почука на вратата. Изникна просто ей така, след като беше изчезнала от живота ми за почти година. Никакво обяснение, нищо — все едно я е нямало само пет минути. Обаче да ти призная, направо ми спря дъхът, като я видях, човече. През тази година се бе превърнала от дете в страхотна красавица. Коремът ми се обърна, когато отворих вратата. Наистина, направо се омагьосах, човече. Косата й, устните й, тънката й крехка талия, обаче най-вече очите й. Изгубих се в тези очи, човече. Погледна ме с онзи поглед и аз отново станах на тринайсет, ей така, без да му мисля.