Замъкна ме на дока, точно където седя и сега. Тук започна всичко. Тук разбрах, че съм влюбен в нея.
Трябваше да й го кажа още тогава. Трябваше просто да послушам сърцето си. Ама аз не. Постъпих така, както смятах, че е правилно, нали? И точно това правилно предопредели всичко между мен и нея. Така стоят нещата и аз съм виновен за всичко.
Наблюдавам как се разразява бурята и си мисля за онзи момент, за секундата, когато очите ни се срещнаха, точно преди бурята да разсече небето на две и аз да разбера какво ми казват очите й. Тя копнееше да я целуна и да я прегърна и аз толкова исках да обгърна с ръце крехкото й тяло и да я изсмуча, да я погълна, да я целувам до безкрай. Ама аз не. Поех си дълбоко въздух и оставих мига да отмине. Не можех да го направя, човече — нямаше да е правилно. Момичето беше друсано, нали така? Тялото и съзнанието й бяха извън контрол. Все едно да го пъхнеш на упоен човек — щеше да е грешно. Щеше да е като кражба. Исках да ме погледне по този начин, когато не е друсана — когато съзнанието й не е в плен на предизвикана от екстази обич. Обаче този момент така и не настъпи и честно казано, не съжалявам, че допуснах да ми се изплъзне. Нищо не би се променило за мен и за нея — нищичко от нашата история. Обичам нещата точно такива, каквито бяха. Щях да се проваля напълно като нейно гадже. Никога не съм срещал такава жена и нямаше да знам как да се отнасям с нея. Тя бе жадна за живот — не бива нищо да отлагаш, направи го веднага. В света на Мили всичко беше възможно. Аз просто щях да превърна тези възможности в проблеми. Щях да я възпирам. Не, не съжалявам за начина, по който станаха нещата. Обаче ако я изгубя, ще се скапя съвсем. Край с мен. А май окончателно я изгубих.
Няма да твърдя, че не съм бесен заради Ан Мари — обаче ще я прежаля. Честно казано, вече почти съм я прежалил. Но малката Мили — как бих могъл?
Всичко стана толкова внезапно. Седя си в „Глоуб“, съвземам се от скъсването с Мили, и нахлува Били, адски превъзбуден. Научил за мен и за Ан Мари и ме търсил из целия град. Казвам му, че не ми се говори за това, обаче след като бирата поразвърза няколко възела в гърдите ми, всичко започна да се излива навън. Всичко, човече. Мили, Ан Мари, Шон, сватбата — всичко просто се е таяло в мен и сега се изля като порой. Не знам какво съм очаквал, обаче никога не се бях замислял какво следва. Били стиска главата си с ръце.
— Мамка му, хлапе. Толкова ужасно съжалявам.
Той плаче, човече — плаче лошо. А когато се съвзема, просто ме поглежда в очите и казва, че той е изпратил снимките. Той — собствената ми плът и кръв. В онази нощ е бил адски друсан, останал е след мен и накрая е отишъл в „Теско“ за обилна закуска в пет сутринта. Прибрал е чантата на Мили, адски е скапан и ето че решава да прояви снимките. Така ми казва — искал да направи нещо щуро за нея, за малката Мили, една от нас. Щял да вземе такси до тях, да ги пъхне под прага, да седи и да гледа, докато тя се чуди как тези снимки, които е направила преди броени часове, сега са върху кухненската й маса. Такъв бил планът му, човече. Обаче като видял скапаните снимки, му хрумнала съвсем друга идея.
Нашият Били е знаел за връзката на Ан Мари с Шон още от самото начало — за деловата им уговорка и за какво ли още не. Знаел е, че тя е много повече от скапана козметичка. Знаел е, че всичко е само за фасада. Знаел и колко обича да се друса. Знаел и това, че аз също знам всичко. С две думи, той е знаел, че тя ще разбие сърцето ми, обаче не е смятал, че трябва да се хвърля да ме спасява. Направо бил съкрушен, човече. Не знаел какво да прави. Затова когато снимките паднали в скута му, видял лесен изход. Изобщо не му мислил повече — бил ужасно пиян и друсан и просто го направил.
Какви ги наговорих на Мили, човече. Иде ми да си издера кожата, като се сетя. Обаче всичко свърши. Ние двамата скъсахме. Не мога да го понеса, човече. Просто не мога да го понеса.
Мили
Мамка му, заспала съм! Чувствам го дълбоко в костите си, когато се събуждам — спала съм истински и непробудно. Другите легла са празни. Взирам се в излющения таван и подушвам отдолу миризмата на готвено. В другата стая три гласа разговарят на испански. Намирам малка баня надолу по коридора и идвам на себе си под топлата струя на душа.
Малко се притеснявам, когато намирам всички в кухнята. Някакъв висок риж тип ми предлага да ми сипе от една огромна тенджера. Ева Касиди мърка от тонколона, поставена на етажерка сред разпокъсани книги. В ъгъла момиче с жълтеникава кожа и дълги до кръста плитки седи с кръстосани крака в един люлеещ се стол и пуши ръчно навити цигари, а група студенти са се изтегнали около голяма дъбова маса, осеяна с кутийки от бира и с принадлежности за джойнт. Един от тях посипва марихуана върху хартийка. Момиче със сериозно изражение излива душата си в дневник, а пръстите й пишат бързо и грациозно. Стан вече е излязъл. Момичето в люлеещия се стол ми се представя и поставя началото на приятелски разговор. Повечето от присъстващите са пътешественици или са завършили университета и имат свободна година. Опитвам се да разкрия за себе си възможно най-малко, без да се правя нарочно на загадъчна, и те като че ли нямат нищо против да не разпитват повече. Неприятно ми е, че просто съм дошла, наспала съм се и ще си тръгна, обаче трябва да потеглям. Мислех си, че по това време вече ще съм на половината път.