Улицата е осеяна с отломки от бурята и с дълбоки локви черна вода. Вчера, снощи — всичко ми се струва толкова далече. Все едно не се е случило. С наведена глава за петнайсет минути успявам да стигна до Лайм Стрийт. Купувам си еднопосочен билет до централната гара в Глазгоу, след това се нареждам на опашката пред телефонната кабина на перона. Пъхвам петдесет пенса и набирам номера му, но сърцето ми се свива, когато се включва направо телефонният секретар:
— Здравей, аз съм. Наистина ми се искаше да си поговорим. Ще отсъствам за известно време. Не съм направил нито едно от онези неща. Не си разбрала правилно. Вече ми липсваш.
Джейми
Мобилният ми звънва. Непознат местен номер, затова оставям да се включи гласовата поща и продължавам да шофирам. Чувствам се направо ужасно. Изобщо не съм мигвал. Коремът ми е на топка — не съм хапвал почти нищо от вчера и всичко, което мине през устните ми, просто се изсулва през тялото ми. Непрекъснато карам, човече, обикалям в кръг с надеждата да я видя.
Мобилният ми звънва отново и този път е бащата на Мили. Малко ме е шубе да вдигна, обаче си поемам дълбоко въздух и се обаждам. Той може да знае нещо.
Не знае. И той е съсипан. Никога не съм го чувал такъв — направо е смазан. Знаеш ли какво, човече, може да се оправя с проблемите си по-късно. Старият Джери звучи така, все едно всеки момент ще откачи. Ще намина при него.
Телефонът ми избръмчава. Веднага прослушвам съобщението. Тя е. О, миличка! Тя е и е тъжна, но гласът й, човече — гласът й направо искри от нещо, което дори шибаняк като мен не може да сбърка. Тя е разчувствана и нежна и се кълна, че в този глас има любов. Наистина. Има любов. Не знам какво да правя със себе си. Сигурно отстрани хората си мислят, че ми се е родил син или че съм спечелил от лотарията. Направо съм на седмото небе, човече — и този път няма да проваля всичко. Ще отида при баща й и какъвто и да е проблемът, ще се постарая да му помогна.
Мили
Влакът пристига на централната гара в Глазгоу малко след седем. На гарата е пълно с пияни фенове на „Селтик“ — войнствена мътилка от изцъклени очи и почервенели заради загубата лица. Проправям си път през тълпа от зелено-бели фланелки, твърде изморена, за да реагирам на опипващите ръце и на похотливите коментари, които капят от разкривените усмивки. До багажното забелязвам служител от охраната и го питам дали тази вечер има влак за Инвърлокам. Няма, има само един неделен автобус утре, който заминава в седем без десет сутринта. Питам го дали наблизо има хотел. Той се смръщва, уморено прокарва ръка през лицето си и ме насочва към „Лолас“.
„Лолас“ е отвратително място. На рецепцията е пълно със задрямали нещастници и със скитници, които спорят, изтощени от безсъние. Зад стъклото на гишето служителят бърше потта от челото си със салфетка за бира. Очите му са приковани върху силиконови цици, изпълнили целия екран на телевизора. Звънвам.
Той се извръща рязко и ме преценява с един поглед.
— Останала ми е само една двойна стая — казва още преди да успея да продумам. — Обаче можеш да я вземеш на цената на единична.
Хили се, все едно е изръсил нещо невероятно смешно.
— Благодаря — казвам аз и пъхвам парите в процепа на стъклото. Той ми бутва обратно ключа и предлага да ме заведе до стаята. Категорично му отказвам, а когато се озовавам на стълбището, се втурвам към стаята си и се заключвам вътре. Във въздуха се носи тежката миризма на цигари и на мръсни тела. Отварям прозореца, подпирам вратата с един стол, след това се отпускам напълно облечена върху твърдото като стомана легло. Спя неспокойно, смътни привидения на ядосани невидими насекоми нападат кожата ми, а в сънищата ми току влизат и излизат зли мъже, които нахълтват в стаята ми. Най-накрая драскането под леглото окончателно ме събужда към пет часа. Очите ме болят и пулсират, обаче няма начин отново да заспя. Боли ме, като преглъщам. Изпикавам се, плисвам студена вода на лицето си и със замъглен поглед отивам на рецепцията. Джон Уейн язди, стъпил на гърбовете на два препускащи един до друг коня, и стреля с пистолет по някакъв дебел тип, който грухти като прасе. Давам ключа си на един бездомник, казвам му да влезе в стаята ми и след това излизам навън в мразовитото черно утро. Въодушевена съм въпреки студената и влажна ранна зимна сутрин. Днес е нов ден. Запалвам си цигара, дръпвам силно и се запътвам към автогарата.