— Наистина? — той показа хубавите си зъби. Освен тях имаше и хубави черти, и стройно тяло, но му липсваше нещо там, където не би трябвало да се пести, Фонтен лично беше проверила.
— Време е да сменя обстановката. Започнах да се отегчавам — продължи тя.
— Знам какво имаш предвид — съчувствено кимна той. — Накъде отива светът, след като Фонтен Халед говори за отегчение. Та това е смешно. Да не би да си успяла да преспиш с всички мъже под двайсет и пет в Ню Йорк?
Лесли беше на двайсет и шест, недоволен, че всеизвестната мисис Халед спа с него само веднъж и после го изгони като неприятна миризма. Е, вярно, че си правеше при него косата, но той бе не само най-добрият, но и най-модният стилист в града.
— Ще ти липсвам ли, Лесли? — и тя му отправи продължителен поглед.
Старата чанта флиртуваше и той много добре го разбираше. Какво е станало, скъпа мисис? Да не би да имате няколко часа за запълване?
— Разбира се, че ще ми липсваш. Всеки път, когато поставям перука, ще се сещам за теб.
Фонтен се върна в апартамента си в лошо настроение. Първо, ужасният пияница на улицата, после Лесли и като капак вонящият шофьор на таксито, който държеше да обсъждат средствата на президента Картър, като че от това зависеше животът му. Кретен! Задник! На всичко отгоре главата й се цепеше от болка.
Позвъни и изпрати куп псувни по адрес на Риа, докато чакаше. Най-накрая ядно си представи как трътлата хърка пред някоя сапунена опера по телевизията и затърси ключовете си. Когато най-сетне отвори, беше бясна като оса.
— Риа, къде си, по дяволите, нещастнице?
Гледката й подейства като шамар. Апартаментът беше обран, а малкото останало беше съсипано. Шокирана, тя понечи да влезе, но си представи трупа на Риа, обезобразен, някъде из целия хаос, а й хрумна, че и крадците може още да са вътре.
Полицаите се представиха отлично. Пристигнаха след час и половина и не откриха други следи от вероятно убитата Риа освен „Шибана кучко“, надраскано с червило по огледалата в спалнята. Фонтен веднага позна неграмотния почерк на пуерториканката. Всичко, което можеше да се вземе, беше изнесено: дрехи, куфари, тоалетни принадлежности, хавлии, дребни мебели, дори лампите и електроуредите, включително прахосмукачката. На леглото, от което бе останал само матракът, имаше лепкави петна от сперма.
— Милостиви боже! — Фонтен прониза с поглед двамата полицаи. — Къде, по дяволите, е детективът, който ще разследва случая? Да знаете, че имам влиятелни приятели и няма да оставя нещата така.
Двете ченгета се спогледаха. Само да не назначат Сламиш, мислеха и двамата в невероятен синхрон, но знаеха, че е неизбежно. На Сламиш и Фонтен им бе писано постоянно да се срещат.
Старши детектив Марвин Сламиш имаше три очевидни недостатъка. Първо: неконтролируем дефект в лявото око, който го караше да примигва в най-неподходящи моменти, второ — неизчерпаема способност да задържа газове и сам да не знае кога ще ги изпусне, и трето (донякъде свързано с предишното) — силна телесна миризма, която никакви дезодоранти не бяха в състояние да потиснат. Старши детектив Сламиш не бе щастлив. Използваше освежител за уста, специални дезодоранти, дамски вагинални спрейове, с които обилно пръскаше интимните си части, пудри за крака и какво ли още не. Независимо от всичко, вонеше ужасно. Фонтен подуши веднага, щом влезе в къщата й.
— Господи, на какво смърди така?
Старши детектив Сламиш примигна, пръдна и свали шлифера си. Фонтен беснееше с ръце на кръста.
— Какво ще предприемете по случая?
Гледаше го с изпепеляващ поглед, сякаш вината за случилото се беше негова.
— Е? Още ли не сте открили прислужничката ми? — в тона й имаше презрение, тя дори не си правеше труда да го крие.
Сламиш се отпусна върху креслото, останало след плячкосването. Дамаската беше разпрана и пълнежът висеше. Денят беше започнал лошо и нямаше никакви шансове да се оправи. Доникъде не беше стигнал в разследването на една наркоафера, скара се с едноръкия си зет, ветеран от Виетнамската война, в момента моден художник, и сега тази стисната английска курва. Не стигаше ли болката в тестисите? Не стигаше ли, че и сам усещаше, че смърди на пръч?
— Всичко е овладяно, мадам — измърмори неубедително той.
— Овладяно ли? — Фонтен вдигна вежди с недоверие. — Възстановили ли сте имуществото ми? Арестували ли сте прислужничката ми?
Двете ченгета си размениха многозначителни погледи. Сламиш се опита да си придаде вид, отговарящ на положението му.
— Дайте ни време, мадам. Разследването едва започна. Между другото, бих искал да ви задам няколко въпроса.
— Въпроси? На мен? Шегувате се. Да не би аз да съм престъпникът?