Вече се било здрачило, когато двамата се изкачили до билото — само по върховете на хълмовете още било светло, в клисурите царял мрак. Назаров започнал да се спуска по склона; гората ставала все по-гъста. Разбрал, че трябва да спре, но ските го понесли надолу и той връхлетял върху един дълъг, заострен от времето ствол на рухнала лиственица, скрит под снега. Стволът разпрал корема му и излязъл през гърба, като пробил шинела. Заместникът на Назаров се бил вече спуснал долу, стигнал до шосето и вдигнал тревога чак на другия ден. Намерили Назаров след два дни, висял прободен, вдървил се в позата на бегач, като фигура от батална панорама.
Одрахме кожата на Тамара, опънахме я с пирони върху стената на конюшнята, ала я бяхме опънали лошо — когато изсъхна, тя стана съвсем малка и човек не можеше да предположи, че е била едра якутска лайка.
Скоро след това пристигна горският да изпише със задна дата квитанции за дърветата, които бяхме изсекли преди повече от година. Тогава никой не беше мислил за височината на пъновете — оказа се, че те са по-високи, отколкото трябва, чакаше ни повторна работа. Тя беше лека. Дадохме на лесничея пари да купи това-онова от магазина, дадохме му и спирт. На тръгване той измоли да му дадем кучешката кожа, която висеше на стената — щял да си ушие „собачини“ — северни ръкавици от кучешката кожа с козината навън. Каза ни, че дупките от куршумите нямали значение.