— Ще му се обадя… — започна адвокатът.
Фарино поклати глава.
— Не, Ленард, аз ще се погрижа. Ти напиши чека за семейството на Карл и се погрижи да бъде изпратен. О, Майлс… какво каза най-накрая господин Курц снощи?
— Каза точно къде да намерим Карл. Имаше нагл… имам предвид, каза, че не било лично — след което каза, че щял да започне четиристотиндоларовото си на ден разследване днес. И че тази сутрин щял да разпита жената на Бюел Ричардсън.
— Благодаря ти, Ленард. — Фарино освободи адвоката.
Когато Майлс си тръгна, Фарино се обърна към дъщеря си. И голямата, и малката много приличаха на покойната си майка: пълни устни, мургава кожа, гъста къдрава черна коса, дълги чувствени пръсти и пищно тяло. Но трябваше да признае, че погледът на София излъчваше интелигентност и дълбочина, каквито майка й никога не бе притежавала.
Фарино поседя потънал в мислите си още около минута. Майната шаваше в клетката си, но също уважи мълчанието му. Накрая Фарино каза:
— Ще можеш ли да се погрижиш за това, София?
— Разбира се, папа.
— Общуването с Датчанина понякога е… трудно — каза баща й.
София се усмихна.
— Аз бях тази, която пожела да се занимава със семейния бизнес, папа. С целия семеен бизнес.
Фарино кимна умислено.
— Но с Датчанина бъди… много внимателна, скъпа. Дори по безопасна телефонна линия се дръж много професионално.
— Разбира се, папа.
Вън на моравата пред къщата Ленард Майлс едва сдържаше усмивката си. Датчанина. Но колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше, че се налага да разчисти кашата преди появата на Датчанина. Майлс определено не искаше да прави нищо, което да разгневи Малкълм и партньора му. Призляваше му дори от самата мисъл Датчанина, Малкълм и Кътър да пресекат пътищата си. И макар че госпожа Ричардсън не знаеше нищо, Майлс осъзнаваше, че тя е един свободно висящ край.
„А ако продължаваш да прахосваш пари, за да връзваш всички свободни краища, ще свършиш в приют за бедни“ — обади се пестеливата част от съзнанието му.
Майлс се замисли, после тръсна глава. Издребняваше за няколко кирливи хиляди долара, когато бяха заложени милиони — милиони! Той извади телефона си и набра номера на Малкълм Кибунте. Малкълм никога не го вдигаше лично.
— Пратката „К“ ще пристигне при жената на счетоводителя по някое време утре сутринта — каза той на телефонния секретар. — Мястото е подходящо да я приберете. — Поколеба се за части от секундата. — Не е лошо да вземете и нейната пратка. Като се видим, ще платя и за двете доставки. Ако обичаш, вземи разписките.
Майлс затвори телефона и отиде в кадилака си, за да напише чек на майката на Карл. Не се боеше да използва мобилния си телефон, защото щеше да го хвърли в реката, когато слезеше в града. Имаше купища такива телефони и нито един от тях не беше на името на Ленард Майлс.
Докато излизаше през масивния портал, реши сам да съобщи неприятната вест на любовника на Карл.
9.
Валеше доста силно. Курц слезе от колата и се отправи към ниската тухлена къща на няколко пресечки от Делауер Парк. Малкълм и Кътър го наблюдаваха от жълтия мерцедес на Малкълм, паркиран с вдигнат гюрук на половин пресечка от мястото, където Курц току-що беше оставил буика. Малкълм беше забелязал как Курц предпазливо беше минал няколко пъти покрай мястото — оглеждаше внимателно дали някой не го следи. Но Малкълм и Кътър бяха пристигнали преди това и се бяха снишили в колата, когато Курц мина покрай тях. Проливният дъжд ги скриваше още по-добре, но въпреки това Малкълм беше угасил и двигателя. Знаеше, че димът от ауспуха на спряла кола е най-сигурното доказателство, че някой те следи.
Кътър изпъшка откъм дясната седалка.
— Още малко, братле — каза Малкълм. — Още малко.
Курц не познаваше много счетоводители — беше имал един или двама клиенти счетоводители по бракоразводни дела и беше виждал неколцина по-приключенски настроени техни колеги, излежаващи присъди в Атика за каквито там престъпления вършеха счетоводителите. Госпожа Ричардсън обаче определено не му приличаше на жена на счетоводител. Повече приличаше на скъпо момиче на повикване като тези, които си изкарваха прехраната из лъскавите хотелски комплекси покрай Ниагарския водопад. Курц беше виждал Бюел Ричардсън на снимка и беше чул описанието му и от Скаг Малкия. Счетоводителят беше нисък, плешив, над петдесетгодишен, с очила като дъна на буркани и физиономия на арогантен язовец. Жена му наближаваше тридесетте, много руса, много добре сложена и — поне така му се стори на Курц — много свежа за почти сигурна вдовица.