— Седнете, ако обичате, господин Курц. Само не местете стола, моля ви. Разположението на мебелите е част от атмосферата на къщата.
— Разбира се — отвърна Курц, без ни най-малка представа за какво му говори. Бюел Ричардсън беше достатъчно богат, за да притежава къща, построена от Франк Лойд Райт до Делауеър Парк. „Не къщата на Франк Лойд Райт до Делауеър Парк — беше казала Арлен, след като му беше уговорила среща по телефона. — Не къщата на Дюи Д. Мартин. Другата.“
„Добре“ — беше отвърнал Курц. Беше сигурен, че няма да различи къщата на Дюи Д. Мартин от която и да било друга, но все пак беше намерил адреса лесно. Къщата все пак беше красива за хора, които си падаха по всичките тези тухли и надвиснали стрехи, но столовете с правите облегалки покрай камината си бяха живо мъчение. Нямаше представа дали са по проект на Франк Лойд Райт и изобщо не го интересуваше, но формата им определено беше в конфликт с всякакви изисквания за удобство. Облегалката беше твърда и права като дъска за гладене, а седалката не би побрала дори задника на джудже. Курц си помисли, че ако електрическият стол е с този дизайн, осъдените ще прекарват най-лошите секунди в живота си преди да им дръпнат шалтера.
— Радвам се, че се съгласихте да поговорим, госпожо Ричардсън.
— Искам да помогна на разследването с каквото мога, господин…
— Курц.
— Да. Но вие казахте, че не сте от полицията. Частен детектив ли сте?
— Да, госпожо, частен детектив съм. — Когато беше истински частен детектив, имаше един хубав костюм и две прилични вратовръзки точно за такива разпити, а сега приличаше на пълен селянин с евтиното си яке и памучния панталон. Арлен му беше дала една от старите вратовръзки на Алън, но Курц беше с пет сантиметра по-висок и с двадесет килограма по-тежък от покойния й съпруг, така че не можа да се сдобие и с костюм от същия източник. Нямаше търпение да изкара някой и друг долар. След покупката на пистолета и револвера, след като беше дал на Арлен триста долара за оборудване и след като беше платил за храната и хотела си, му бяха останали точно трийсет и пет долара.
— Кой друг се интересува от Бюел? — попита жената на счетоводителя.
— Не мога да ви разкрия самоличността на клиента си, но ви уверявам, че той желае само добро на вашия съпруг и много иска да го намери.
Госпожа Ричардсън кимна. Косата й беше вдигната в изящен кок и Курц нямаше как да не забележи артистично падащите по идеалния й врат кичури.
— Можете ли да ми кажете още нещо за обстоятелствата покрай изчезването на съпруга ви?
Тя бавно поклати глава.
— Вече казах всичко на полицията. Но наистина не си спомням нищо необичайно. Беше един вторник преди месец. Бюел излезе за работа както винаги — към осем и петнайсет, и каза, че отива право в офиса.
— Неговата секретарка ни каза, че през този ден не е имал срещи. Това не е ли необичайно за един счетоводител? — попита Курц.
— Не, никак. Бюел имаше много малко частни клиенти и с повечето от тях общуваше най-вече по телефона.
— Знаете ли имената им?
Госпожа Ричардсън прехапа идеалните си розови устни.
— Знам, че това е конфиденциално, господин…
— Курц.
— … но ви уверявам, че всичките му клиенти бяха важни хора… сериозни… и не трябва да ги подозирате.
— Разбира се. В деня, когато е изчезнал, е карал „Мерцедес“ Е300, така ли?
Госпожа Ричардсън вирна глава.
— Да. Не сте ли чели доклада на полицията, господин…
— Курц. Да, госпожо. Четох го. Просто проверявам още веднъж.
— Да, беше с мерцедеса. По-малкия, искам да кажа. Същия ден трябваше да пазарувам и затова взех по-големия. Полицията намери малкия на другия ден. Малкият мерцедес, искам да кажа.
Курц кимна. Скаг му беше казал, че малкият мерцедес бил изоставен в Лакауана, където го обезкостили за броени часове. По разфасованата кола имало стотици отпечатъци и всички идентифицирани досега принадлежали на самообслужилите се с резервни части местни гангстери и обикновени граждани.
— Сигурна ли сте, че господин Ричардсън няма някаква причина просто да се покрие някъде?
Съвършената блондинка отметна глава, като че ли Курц я беше зашлевил.
— Да не би да имате предвид друга жена, господин…