— Курц — каза Курц и зачака.
— Отхвърлям въпроса и намеците, свързани с него.
„Не те обвинявам — искаше да каже на глас Курц. — Ако мъжът ти е кръшкал, значи е бил пълен тъпанар.“ Продължи да чака.
— Не, Бюел нямаше причина да… как го казахте, господин Кац? Да се покрие. Той беше щастлив. Бяхме щастливи. Животът ни беше прекрасен. Бюел смяташе да се пенсионира до година-две и щяхме да отидем на вилата ни в Мауи, и той наскоро купи една яхта… малък двайсетметров катамаран… — Госпожа Ричардсън замълча. — Възнамерявахме да обиколим света през следващите няколко години.
Курц кимна. „Малък двайсетметров катамаран.“ А какви ли пък бяха големите? Той се опита да си представи една година на двайсетметрова яхта с тази жена, в тропически пристанища, дълги нощи в морето. Не му беше трудно.
— Благодаря ви за безценната помощ, госпожо Ричардсън. — Курц стана и тръгна към вратата.
Госпожа Ричардсън стана да го изпрати.
— Не виждам с какво помогнах да намерите съпруга ми, господин…
Курц се беше отказал да й напомня името си. Познаваше пиячи на денатуриран спирт с по-добра памет.
— Всъщност вие наистина много ми помогнахте — увери я той. И наистина беше така. Единствената причина да иска да я разпита беше да разбере дали има нещо общо с изчезването на съпруга си. Нямаше. Госпожа Ричардсън беше красива — дори изумително красива — но очевидно не беше много умна. Липсата на интелигентност не беше престорена. Курц се чудеше дали изобщо е наясно, че докато говорят, съпругът й най-вероятно вече се разлага в някой плитък гроб или стои на дъното на езерото Ери, обут в бетонени ботуши.
— Още веднъж ви благодаря — каза той и тръгна към буика на Арлен.
— Мамка му — каза Малкълм. Двамата с Кътър тъкмо излизаха от мерцедеса. Малкълм понечи да сграбчи Кътър за ръката, но пръстите му се спряха на сантиметър от китката на албиноса. Никога не би докоснал Кътър без позволение, а Кътър никога не би дал такова позволение. — Чакай — каза Малкълм и двамата седнаха обратно в колата.
Курц излезе от къщата. Малкълм го огледа отблизо и реши, че много прилича на арестантската си снимка: само че малко по-стар, малко по-слаб и малко по-зъл.
— Мислех, че ще остане повече — обади се Малкълм. — Ега ти скапания следовател — пет минути с вдовицата.
Кътър беше извадил ножа си от джоба на пуловера и изглеждаше изцяло погълнат от заоблените очертания на дръжката.
— Дай да изчакаме, може да се върне — каза Малкълм.
Курц не се върна. Качи се в буика и потегли.
— Мамка му — повтори Малкълм. — И след кратък размисъл добави: — Оня педал Майлс каза да вземем двете пратки. Кътър, коя да вземем първо, брато?
Кътър погледна към къщата. Ръката му направи едва забележимо движение и двете остриета изскочиха със зловещ звук. Ножът беше произведен от известен оръжеен майстор и имаше две остриета. Кътър прибра едното и застопори другото отворено. Беше извито острие — десетсантиметрово, остро като бръснач, с изкривен връх. Познато като „кука за изкормване“.
Очите на Кътър светнаха.
— Да, както винаги си прав — съгласи се Малкълм. — Знам къде можем да открием после господин Курц, ако ни трябва. Сега имаме работа тук.
Двамата слязоха от мерцедеса. Малкълм го заключи с дистанционното, изчака и отново го отключи.
— За малко да забравя — каза, извади фотоапарата полароид и двамата прекосиха улицата под проливния дъжд.
10.
Окръжната болница на окръг Ери бе гигантски комплекс, разположен близо до магистралата Кенсингтън и ако желаеха, пациентите можеха да слушат грохота на колите. Повечето от тях не желаеха, тъй като бяха прекалено заети да живеят, да умират и да се опитват да заспят сред шума на климатиците, стенанията на другите пациенти, обявите по високоговорителите и разговорите в коридорите и болничните стаи. Официално времето за свиждане приключваше в девет вечерта, но в повечето случаи последните посетители се изнизваха около десет.
В 10:15 в тази октомврийска вечер един висок слаб господин с тъмен шлифер и баварска шапка с червено перо излезе от асансьора в западното крило, където се намираше реанимацията. Държеше букет цветя. Беше на петдесет и няколко години, с тъжни очи, леко отнесено изражение и плаха усмивка под добре поддържаните рижи мустаци. Носеше скъпи черни ръкавици.
— Съжалявам господине, но времето за свиждане изтече — каза сестрата на рецепцията и го прониза с поглед още преди да е направил и три стъпки от асансьора.