Зад ъгъла на коридора нямаше никого. Минаха през всички врати и решетки без произшествия. В приемната друг сънен сержант му върна портфейла, ключовете и дребните пари в плик от амбалажна хартия и го поведе по задните стълби към главната зала. Там отключиха решетката и го пуснаха да си ходи.
Една красива брюнетка — с пищен бюст, дълга коса, идеална кожа и подканящи очи — седеше на продълговатата скамейка в мръсната чакалня.
— Господин Курц, приличате на лайно.
Курц кимна.
— Господин Курц, аз съм…
— София Фарино. Скаг ми е показвал снимката ви.
Тя се усмихна.
— Нашето семейство го нарича Стивън.
— Всички останали, които го познават, го наричат Скаг Малкия или само Скаг.
София Фарино кимна и каза:
— Ще тръгваме ли?
Курц не помръдна.
— Да не би да сте ми платили гаранцията?
Тя пак кимна.
— И защо вие? — попита Курц. — Ако фамилията е искала да го направи, защо не е изпратила Майлс? И защо посред нощ? Защо не изчакахте изслушването?
— Нямаше да има изслушване. Щяха да ви обвинят в нарушаване на условията на предсрочното освобождаване — носене на огнестрелно оръжие — и на сутринта щяха да ви върнат в затвора.
Курц потри брадичката си. Дращеше.
— Нарушаване на условията ли?
София се усмихна и тръгна към изхода. Курц я последва по кънтящите стъпала и излезе навън. Беше нащрек, нервите му бяха опънати като струни. Оглеждаше внимателно всички сенки за някакво движение.
— В убийството на госпожа Ричардсън има много улики — каза София, — но нито една не води към вас. Вече са определили кръвната група на убиеца по семенната течност. Не е вашата.
— Откъде знаете?
Вместо да отговори на въпроса му, тя продължи:
— Имало е анонимно обаждане, че вчера сте били в къщата на Ричардсън. Ако са ви казали, че името ви е било в тефтера на жената, са ви излъгали. Тя си е записала нещо за среща с господин Куотс.
— Изобщо не я биваше с имената.
София го поведе през студения, но ярко осветен паркинг и отключи с дистанционното едно черно порше.
— Да ви закарам ли до вас?
— Ще се прибера пеш.
— Не е много разумно — каза тя. — Имате ли представа защо някой хвърля толкова труд да ви върне в затвора?
Курц естествено имаше представа. Шантаж. Ритник в ташаците. Имаше късмет, че не се беше случило по време на разпита или в предварителния арест. Хатауей почти сто процента участваше в постановката. Интересно, след като му беше подхвърлил малкия пистолет, какво му беше попречило да го застреля с глока и да прибере десетте бона на Братята? Младият му партньор? Едва ли щеше да разбере някога. Но беше сигурен, че някой очаква резултата от цялата работа и че Хатауей няма да се откаже толкова лесно.
— По-добре да те откарам — каза София.
— А откъде да знам, че не си ти?
Дъщерята на дон Фарино се разсмя. Плътен и непринуден смях с отметната назад глава, абсолютно искреният смях на зряла жена.
— Ласкаеш ме — каза тя. — Искам да ти кажа нещо, Курц, и моментът е подходящ. Мога да ти помогна да разбереш кой те е изпързалял и защо. Последно предложение. Качваш ли се, или не?
Курц отвори вратата и седна на дясната седалка на ниската спортна кола.
15.
Курц очакваше разговор и откарване до вкъщи или пътешествие до семейната крепост на Фарино в Орчард Парк, но София го закара в мансардата си в един стар квартал в центъра на Бъфало.
Знаеше, че за да влезе дори в чакалнята на ареста, са я претърсили с детектор за метал, което означаваше, че в дамската чанта, която тя метна на пода пред дясната седалка, няма оръжие. Значи оставаше единствено жабката. Ако бе посегнала към нея по време на краткото им пътуване, в продължение на няколко секунди Курц щеше да има интересно занимание, но тя така и не посегна.
Мансардата й се намираше на върха на една сграда, служила някога за склад, но облагородена с огромни прозорци, метални тераси с изглед към центъра и пристанището, охраняем подземен паркинг и пазачи във фоайето и в подземието. „Нещо като моето местенце“ — помисли си малко иронично Курц.