— Не и в количествата, които ни позволяват. — София стана от леглото и отиде до гардероба. На едно от кожените кресла до прозореца лежеше дебел халат, но тя не му обърна никакво внимание. Очевидно обичаше да ходи гола.
— Трябва да си ходиш — каза тя. — След малко ще се съмне.
Курц кимна и стана от леглото.
— Боже, колко белези имаш — отбеляза София Фарино.
— Склонен съм към инциденти. Къде са ми дрехите?
— В кофата за боклук. — Тя отвори една от огледалните врати и извади от гардероба една мъжка дънкова риза, неразпечатани боксерки и кадифени панталони. — Вземи тези. Би трябвало да ти станат. Ей сега ще ти донеса чорапи и обувки.
Курц й хвърли ризата и каза:
— Не нося такива.
— Какви не носиш? — попита тя. — Ризи? Дънкови ризи?
— Ризи с надписи.
— Майтапиш ли се? Това е чисто нова двестадоларова риза.
Курц сви рамене.
— Не нося дрехи с емблеми. Ако искат да ги рекламирам, да ми плащат.
София Фарино се разсмя и Курц отново се наслади на смеха й.
— Мъж с принципи — каза тя. — Разфасова Еди Фалко, осакатява Карл и хладнокръвно застрелва още бог знае колко души, но си има принципи. Харесваш ми. — Тя му хвърли друга, по-евтина поне на вид риза. — По тази няма нито понита, нито алигатори, нито овце, нито найкове, нито нищо. Доволен ли си?
Курц я облече. Стана му. Станаха му и боксерките, и панталонът и чорапите и обущата. Не мислеше, че София е пазарувала за него предварително, и се зачуди колко ли мъжки дрехи различен размер държи на склад. Може да бяха нещо като кондомите в банята: подготвена за всичко — това беше девизът на тази жена. Той тръгна към вратата.
— Ей. — София най-накрая облече халата и зашляпа с боси крака към него. — Навън е студено.
— Ти и якето ми ли изхвърли?
— Естествено, че го изхвърлих. — Тя отвори вратата на гардероба във фоайето и му подаде едно скъпо дебело кожено яке. — Това трябва да ти стане.
Стана му. Той отключи вратата.
— Курц — каза тя, — още си гол. — И бръкна в някакво чекмедже и му подаде един деветмилиметров зиг зауер.
Курц го провери — пълнителят беше зареден догоре — след което й го върна.
— Не го знам къде е бил.
София се усмихна.
— Непроследим е. Нямаш ли ми доверие?
Курц разтегна устни в усмивка и не взе пистолета. Излезе на частната й етажна площадка, взе асансьора до приземния етаж и излезе под погледа на сънения, но любопитен пазач. След като измина една пресечка в западна посока, се обърна да погледне сградата. Прозорците й още светеха, но докато ги гледаше, угаснаха.
17.
Настоящото убежище на Курц се намираше в един стар хладилен склад, който някога трябвало да бъде преустроен в мансардни апартаменти, но беше поне на два километра от облагородената зона, където живееше София Фарино. Още не се беше съмнало, но ниските дъждовни облаци определено бяха по-светлосиви.
Чувстваше се като гол без оръжие и освен това беше малко замаян. Реши, че е по-скоро от това, че през последните двадесет и четири часа не беше сложил в уста нищо друго освен уискито, а не от страхотния секс. Призна пред себе си, че си се беше представял в един от дебелите пухкави халати да закусва бекон с яйца и горещо кафе с госпожица Фарино, преди да излезе на студа. „Размекваш се, Джо“ — помисли си. Поне дебелото кожено яке го пазеше от отвратителната суграшица.
Тъкмо минаваше под естакадата на I-90, когато си спомни нещо. Слезе от тротоара, спусна се по стръмния бетон и надникна в ниските тъмни ниши, където бетонните подпори се съединяваха с металните греди. В първите две килийки нямаше нищо друго освен гнезда на гълъби и човешки лайна, но в третата откри дребна скелетоподобна фигура, свита в мръсната дупка. След като очите му привикнаха с тъмнината, различи широко отворените бели очи, треперещите рамене и дългите голи ръце, подаващи се от ръкавите на изпокъсана тениска. Белезите и синините по тях си личаха дори в полумрака. Болезнено слабият мъж се опита да се отдръпне към дъното на дупката.
— Няма страшно, Пруно — каза Курц, наведе се и го потупа по ръката. Ръката беше почти безплътна и по-студена от доста от труповете, които беше докосвал. — Аз съм, Джо Курц.
— Джоузеф? — каза треперещата фигура. — Наистина ли си ти, Джоузеф?
— Да.
— Кога излезе?
— Преди малко.
Пруно се помести към входа на дупката и се опита да приглади разгънатия кашон и смърдящото одеяло, върху които седеше. Останалата част от нишата беше запълнена с бутилки и вестници, явно използвани за изолация.